Джо Абъркромби - Отмъщението на Монца

Коска прочисти гърло.

— Може би едно питие ще ми помогне…

— Разбрах — прекъсна го Тръпката. — Контрол и колкото се може по-малко кръв.

— Две убийства. — Дружелюбния сложи гърнето по средата на масата. — Едно и едно. Не повече. Да ядем. — Започна да разсипва порции с черпака.

Много му се искаше да се убеди, че всички имат еднакъв брой парчета месо. И поравно моркови, лук и боб. Но докато ги преброи, храната щеше да изстине, а бе забелязвал, че хората често се ядосват на такава прецизност. Веднъж това бе предизвикало бой в столовата на Убежището. Наложи се да убие двама и да отсече ръката на трети. Сега нямаше желание да убива никого. Беше гладен. Затова се задоволи да им сипе еднакъв брой черпаци и потисна дълбокото си неспокойство.

— Много е добро — изгъргори Дей с пълна уста. — Направо отлично. Има ли още?

— Къде се научи да готвиш, приятелю? — попита Коска.

— Изкарах три години в кухните на Убежището. Учеше ме бившият главен готвач на херцога на Борлета.

— А той защо беше в затвора?

— Защото убил жена си, нарязал я, след което я сготвил и я изял.

Около масата настана тишина. Коста прочисти шумно гърлото си.

— Надявам се, че в това задушено няма нечия жена.

— Касапина каза, че е агнешко, и няма причина да не му вярвам. — Дружелюбния взе вилицата си. — Никой не продава човешко толкова евтино.

Настъпи една от онези неудобни паузи, които се получаваха всеки път, когато изречеше повече от три думи наведнъж.

След това Коска се засмя.

— Зависи от обстоятелствата. Сещам се как намерихме едни деца, май след обсадата на Мурис? Помниш ли, Монца? — Тя се намръщи още повече от обичайното, но нямаше как да го спре. — Намерихме едни деца и искахме да ги продадем на търговците на роби, но не можахме…

— Разбира се! — почти изпищя Морвийр. — Възхитително! Какво може да е по-забавно от продадени в робство сирачета?

Отново неловка тишина, в която отровителят и наемникът размениха смъртоносни погледи. Дружелюбния бе виждал мъже да се гледат така в Убежището. Когато докарваха новите и имаше размествания по килиите. Някои не се разбираха. Намразваха се от първия момент. Бяха твърде различни. Или твърде еднакви. Разбира се, тук нещата не можеше да се предвидят толкова лесно. Но в Убежището, когато двама се гледаха по този начин, рано или късно се стигаше до кръвопролитие.

Питие, питие, питие. Очите на Коска се преместиха от наглата гадина Морвийр към пълната му с вино чаша, след това към тези на останалите, обратно към собственото му канче с вода и накрая към бутилката в центъра на масата, която привличаше неудържимо погледа му. Ако се стрелнеше, можеше да я докопа. Колко ли щеше да изгълта, преди да я изтръгнат от ръцете му? Малцина можеха да пият по-бързо при подобни обстоятелства…

В този момент забеляза, че Дружелюбния го наблюдава. Нещо в тъмните очи на затворника го накара да премисли. Той беше Никомо Коска, дявол го взел! Поне едно време. Градовете трепереха от името му и така нататък. Твърде дълги години не беше мислил за нещо повече от следващото напиване. Беше време да погледне по-далече. Поне към по-следващото напиване. Но промяната не беше лесна.

Почти усещаше как потта избива по кожата му. Главата му пулсираше и бучеше болезнено. Почеса се по врата, но от това само го засърбя повече. Знаеше, че се хили като череп и говори твърде много. Но трябваше да се усмихва и да говори, иначе щеше да се разпищи.

— Спаси ми живота при обсадата на Мурис, нали, Монца? Мурис ли беше? — Дори не помнеше как хрипливият му глас се бе спрял на тази тема. — Копелето се появи отникъде. Бързо замахване! — Резкият му жест щеше да събори канчето с вода. — И тя го прониза! Кълна се, право в сърцето. Спаси ми живота. При Мурис. Спаси ме…

Почти му се искаше да го беше оставила да умре. Кухнята се клатеше и люшкаше като корабна каюта в свирепа буря. Почти очакваше да види как виното се излива от чашите, задушеното се разсипва, а чиниите се плъзгат по масата. Знаеше, че бурята е в главата му, но въпреки това стискаше отчаяно мебелите, когато положението станеше твърде сериозно.

— Нямаше да е толкова срамно, ако не го беше направила отново на другия ден. Уцелиха ме със стрела в рамото и паднах в проклетия ров. Всички го видяха. Да се направя на глупак пред приятелите е едно, но пред враговете…

— Забравил си.

Коска се намръщи към Монца.

— Така ли? — Трябваше да признае, че едва помни последните изречения, камо ли обсада преди над десет пропити с алкохол години.