Джо Абъркромби - Отмъщението на Монца

— Един последен шанс. Само за това моля. — Вече не помнеше колко последни шансове беше пропилял. — Само още един. Боже! — Например никога не беше вярвал в Бог. — Орисии! — Не вярваше и в Орисиите. — Който и да е! — Цял живот не вярваше в нищо освен в следващото напиване. — Само… още… един шанс.

— Добре. Още един.

Коска примигна.

— Боже? Ти ли си?

Някой се засмя. Остър смях, подигравателен.

— Може да коленичиш, щом искаш, Коска.

Той се намръщи в шаващата мъгла. Закърнелият мозък започна да възвръща някаква активност. Това, че някой знаеше името му, едва ли беше на добро. Враговете бяха безкрайно повече от приятелите, а кредиторите ги надминаваха взети заедно. Посегна с пиянски жест към украсеното си оръжие, но се сети, че го бе заложил преди месеци в Осприя и си бе взел по-просто. Продължи да опипва за дръжката, но си спомни, че бе заложил и него, още при пристигането си в Сипани. Треперещата му ръка се отпусна. Голяма работа. И без това едва ли беше в състояние да ползва оръжие, дори да имаше.

— Кой си ти, по дяволите? Ако ти дължа пари, приготви се… — не издържа и се оригна дълго и шумно — да умреш!

От тъмното изплува фигура и го стресна. Коска се спъна и удари глава в стената, падна.

— Значи все пак си жив. Жив си, нали? — Висока стройна жена със стърчаща рижава коса. Умът му се засуети, докато се сети коя е.

— Шило Витари, да му се не види. — Може би не беше враг, но със сигурност не беше и приятел. Надигна се на лакът, но ако се съдеше по въртенето на улицата, това бе достатъчно. — Не вярвам, че би се съгласила да почерпиш по едно питие, а?

— Козе мляко?

— Какво?

— Казват, че е добро за храносмилането.

— Винаги са казвали, че имаш сърце от камък. Но никога не съм вярвал, че ще си толкова жестока да ми предложиш да пия мляко. Проклета да си! Само още една чаша гроздова. — Питие, питие, питие. — Само още една и приключвам.

— Вече си приключил. Откога не си изтрезнявал?

— Май беше лято, като почнах да пия. Сега какво е?

— Определено не е същата година. Колко пари пропиля?

— Повече, отколкото имах. Ще се учудя, ако има и монета на този свят, която в някакъв момент да не е попадала у мен. Но сега май съм малко закъсал, така че би ли заделила…

— Ти трябва да се промениш, а не да пропиваш всичко.

Той успя да се надигне на колене и мушна гърдите си с треперещ пръст.

— Мислиш ли, че ужасената, опикана, по-добра част от мен, която се моли всичко да свърши, не знае това? — Сви рамене безпомощно, а болящото тяло се свлече само. — Но за да се промени човек, има нужда от добри приятели или още по-добре, от силни врагове. Приятелите ми са мъртви отдавна, а трябва да призная, че враговете ми си имат по-важни задачи.

— Не всички от нас. — Друг женски глас. Познатото му звучене го накара да потръпне. От тъмното се появи нова фигура, мъглата се завихряше около полите на палтото й.

— Не… — изстена той.

Спомни си как я видя за пръв път. Рошаво момиче на деветнайсет, с меч на кръста и ярък поглед, пълен с гняв, непокорство и лека следа от отвращение. Сега лицето й беше изпито, а устата болезнено извита. Мечът висеше от другата страна, а скритата в ръкавица ръка галеше дръжката. Очите бяха все така остри, но носеха повече гняв, повече непокорство и много повече отвращение. Как да я вини за това? Знаеше много добре, че е повече от отвратителен.

Разбира се, беше се клел хиляди пъти да я убие, ако се срещнат отново. Нея, брат й, Андич, Виктус, Сесария, Карпи Верния и останалите коварни копелета от Хилядата меча, които го бяха предали. Които бяха отнели мястото му. Които го накараха да побегне от битката при Афиери с еднакво окъсани дрехи и репутация.

Беше се клел хиляди пъти да я убие, но през живота си Коска бе потъпквал какви ли не клетви. Нейната поява не предизвика гняв. По-скоро го докара до смесица от самосъжаление, горчива радост и най-вече силен срам, че го вижда колко е пропаднал. Усети болката в носа и зад бузите, а сълзите напираха в очите му. Беше благодарен, че постоянно са кървясали като рани. Така никой нямаше да забележи, ако се разплачеше.

— Монца. — Опита да приглади мърлявата си коса, но ръцете му трепереха твърде силно. — Признавам, че те мислех за мъртва. Разбира се, мислех да отмъстя…

— За мен или на мен?

Той сви рамене.

— Помня ли? По пътя спрях за едно питие.

— Ако се съди по миризмата, май не е било само едно. — По лицето й имаше нещо като разочарование и това го прободе по-тежко от стомана. — Чух, че най-сетне са те затрили в Дагоска.