Джо Абъркромби - Отмъщението на Монца

Монца се изпречи на пътя им.

— Какво ще кажеш на слугата, като се свести?

— Че… сме били обрани?

Монца вдигна ръката с ръкавицата. Лицето на Айдър доби още по-унило изражение, тя откопча огърлицата и я пусна в ръката на Монца, след което си свали пръстените.

— Достатъчно убедително ли е?

— Не знам. Приличаш на жена, която би се съпротивлявала. — Монца я удари в лицето. Айдър изпищя и щеше да падне, ако Витари не я беше хванала. Погледна нагоре, с разкървавен нос и разцепена устна, и за момент придоби странно изражение. Наранена. Уплашена също. Но по-разгневена от другите две. Може би гледаше като Монца, когато я хвърляха през балкона.

— Вече приключихме — каза Монца.

Витари помъкна Айдър по коридора, стъпките им отекнаха по скърцащите дъски. Дей въздъхна и започна да тупа мръсотията от раменете си.

— Чиста работа.

— Не и благодарение на твоя господар. Къде е той?

— Предпочитам да го възприемам като работодател. Каза, че имал да свърши малко работа.

— Работа?

— Това проблем ли е?

— Платих за господаря, не за кучето.

Дей се ухили.

— Бау, бау. Умея всичко, което и Морвийр.

— Така ли?

— Той остарява. Става арогантен. Грешката с въжето в Уестпорт щеше да го убие. Не бих искала подобно невнимание да попречи на работата ни. Не и при парите, които плащаш. Няма нищо по-лошо от невнимателен отровител.

— Не споря за това.

Дей сви рамене.

— При нашата работа постоянно се случват инциденти. Особено на възрастните. Това е занаят за младите. — Тя излезе в коридора и се размина с връщащата се Витари. Веселото изражение беше изчезнало от острото лице. Жената вдигна черния си ботуш и ритна стола към ъгъла на стаята.

— Ето ви го начина за влизане.

— Така изглежда.

— Точно както ти обещах.

— Точно както обеща.

— Арио и Фоскар на едно място и достъп до тях.

— Добра работа за един ден.

Двете се спогледаха. Витари направи гримаса, сякаш нещо й киселееше в устата.

— Е. — Сви костеливите си рамене. — Такъв е животът.

— Питие, питие, питие. Къде човек да намери нещо за пийване?

Прочутият наемник Никомо Коста се подпираше на стената в уличката и боричкаше кесията си с треперещи пръсти. Вътре имаше само парче сплъстен мъх. Той го извади, духна през пръсти и го загледа как бавно полита към земята. Цялото му богатство.

— Скапана кесия! — В пристъп на ярост я захвърли в канавката. След това премисли и се наведе да я потърси. Стенеше като старец. Всъщност той наистина беше стар. Загубен. Мъртъв, плюс-минус няколко вдишвания. Отпусна се бавно на колене и загледа отражението си в локвата на паважа.

Беше готов да даде цялото си богатство за една глътка. Само дето не притежаваше нищо. Поне тялото си беше негово. Ръцете му, които бяха издигали и сваляли принцове. Очите, които бяха видели повратните точки на съвременната история. Устните му, които бяха целували най-известните красавици. Сърбящият чеп, бодящият корем, обринатият врат. На драго сърце щеше да ги продаде за чаша гроздова. Но едва ли щеше да се намери купувач.

— Самият аз съм се превърнал в празна кесия. — Вдигна натежалите си ръце и изръмжа към нощното небе. — Някой да ми даде шибано питие!

— Млъкни бе, задник! — прозвуча груб глас. Чу се тряскане на капаци и уличката потъна в още по-дълбок сумрак.

Беше вечерял на масите на херцози. Беше спал в леглата на графини. Цели градове трепереха пред името на Коска.

— Как се стигна… до това? — Надигна се, потискайки пристъпа на повръщане. Приглади коса около бучащите си слепоочия и опипа увисналите краища на мустаците си. Тръгна към улицата с нещо наподобяващо някогашното му перчене. Между мрачните сгради към светлината на уличния фенер. Влажният нощен бриз щипеше подпухналото му лице. Отзад се чуха стъпки и Коска се обърна и примигна.

— Добри господине! Попаднал съм във временно затруднение и се чудех дали ще ми услужите с малък заем…

— Разкарай се, просяко. — Мъжът го бутна към стената.

Коска се зачерви от гняв.

— Говорите с прочутия наемник Никомо Коска! — Ефектът беше развален от хрипливия му глас. — Капитан-генерал на Хилядата меча! Бивш капитан-генерал. — Мъжът му отвърна с неприличен жест и изчезна в мъглата. — Вечерял съм… в леглата… на херцози! — Коска се закашля жестоко и трябваше да се наведе и да опре треперещите си ръце на треперещите си колена. Гръдният кош го болеше от напъна.

Такъв беше животът на пияницата. Четвърт от времето на задник, четвърт по лице, четвърт на колене и четвърт наведен. Най-накрая успя да събере голяма храчка и я изплю с последното изкашляне. Това ли щеше да е неговото наследство? Храчки в сто хиляди канавки? Името му, синоним на предателство, алчност и пропадане? Той се изправи, напълно отчаян, и се взря в нищото. Дори звездите му бяха отказани от мъгливото небе на Сипани.