Джо Абъркромби - Отмъщението на Монца

— О, познавам всякакви хора.

Беше рано и улиците на Сипани бяха тихи. Монца се беше прислонила до една врата, увита в палтото и с длани под мишниците. Висеше вече от час и й ставаше все по-студено. Издишаше мъгла в мъгливия въздух. Ушите и ноздрите й щипеха неприятно. Цяло чудо, че сополите й още не бяха замръзнали. Но беше търпелива. Налагаше се.

Столикус пишеше, че девет десети от войната е чакане, но май процентът беше по-висок.

Мина един мъж с количка, натоварена със слама. Тихото му свирукане беше приглушено от мъглата. Монца го проследи с поглед, докато не се изгуби. Искаше й се Бена да е до нея.

И да си носи лулата за хъск.

Раздвижи език в пресъхналата си уста, опита да прогони мисълта, но тя се бе забила в ума й като треска под нокът. Болезненото, но чудесно парене в гърдите, вкусът на пушека, докато го изпускаше. Бавното натежаване на крайниците и омекването на света. Постепенното изчезване на съмненията, страха и гнева…

По мокрите павета зачаткаха стъпки и от сумрака се показаха две фигури. Жена с богато алено палто със златна бродерия се озъби с лек съюзен акцент на мъжа отзад, който носеше тежък сандък на рамо:

— Побързай! Не искам да закъснявам пак…

Силното изсвирване на Витари се разнесе над тихата улица. Тръпката се измъкна от един вход, скочи към слугата и му изви ръцете.

Дружелюбния се появи от нищото и му нанесе четири силни удара в корема, преди да успее да извика. Мъжът падна на паважа и започна да повръща.

Монца чу възклицанието на жената и видя ужасеното й лице, преди тя да се обърне и да побегне. Гласът на Витари се разнесе в сумрака:

— И това ако не е Карлот дан Айдър!

Жената с аленото палто вдигна ръка и отстъпи към входа на Монца.

— Имам пари! Ще ви платя!

Витари изплува от сумрака, грациозна и наперена като котка в собствената си градина.

— О, спокойно, ще си платиш. Признавам, че бях изненадана, когато чух, че любовницата на принц Арио пристига в Сипани. Мислех, че не могат да те извлекат от спалнята му. — Подкара я към прага и Монца отстъпи в коридора, мръщейки се на болката в схванатите си крака.

— Каквото и да ви плаща Лигата на Осемте…

— Не работя за тях и това предположение ме обижда. Не ме ли помниш? От Дагоска? Не помниш ли как опита да продадеш града на гуркулите? Не помниш ли, че те хванахме?

Монца я видя как пуска нещо към паважа — кръстовидно острие на дрънчаща метална верига.

— Дагоска? — В гласа на Айдър се появи странна нотка на ужас. — Не! Направих всичко, което той поиска! Всичко! Защо ще…

— О, вече не работя за Сакатия. — Витари се приближи към нея. — Сега съм на свободна практика.

Жената с аленото палто залитна на прага и влезе в коридора. Обърна се и видя Монца, която чакаше с ръка на дръжката на меча. Спря на място, дишането й отекна във влажните стени. Витари затвори вратата, а резето тракна осъдително.

— Насам. — Тя блъсна Айдър, която почти се спъна в полите на палтото си. — Ако обичаш. — Ново блъскане и този път жената падна по лице. Витари я помъкна за едното рамо, а Монца ги последва със стисната челюст.

И стаята, като челюстта й, беше виждала по-добри дни. Стените бяха издути и покрити с плесен, а застоялият въздух миришеше на гнило и лук. Дей клечеше в единия ъгъл с безгрижна усмивка и бършеше в ръкава си слива с цвят на прясна синина. Побърза да я предложи на Айдър.

— Слива?

— Какво? Не!

— Както искаш. Но са много хубави.

— Сядай. — Витари изблъска Айдър на единствения стол в помещението. — Казват, че историята се движи в кръг, но кой би помислил, че ще се срещнем пак така? Направо ни докарва до сълзи, а? Поне теб.

Карлот дан Айдър не изглеждаше готова да се разплаче. Седеше с изправен гръб и ръце в скута. Учудващо хладнокръвие, като се имаха предвид обстоятелствата. Почти излъчваше достойнство. Беше преминала първа младост, но все още бе зашеметяваща. Всичко по нея бе грижливо изскубано, изрисувано и напудрено, за да го подчертае. На дългата й шия сияеше огърлица с червени скъпоценни камъни, тънките й пръсти бяха отрупани със злато. Приличаше повече на графиня, отколкото на любовница, а присъствието й в тази мизерна стая беше като на диамантен пръстен в купчина боклук.

Витари заобиколи бавно стола, наведе се и изсъска в ухото й:

— Добре изглеждаш. Винаги си знаела как да се приземиш на крака. Макар че пропадането ти е значително. От глава на Гилдията на търговците на подправки до курва на принц Арио?