Джо Абъркромби - Отмъщението на Монца

Монца се замисли колко труд ще трябва, за да разчисти горната нива, и колко би изкарала от нея. Желаещите да се присъединят към Слънчевата рота се бяха наредили на опашка. Предимно просяци и фермери. Един чернокож писар записваше имената им в дебела книга.

Монца ги разбута.

— Аз съм Монцаро Муркато, дъщеря на Япо Муркато. Това е брат ми Бена. Ние сме бойци. Ще ни намерите ли работа във вашия отряд?

Коска се намръщи, а чернокожият поклати глава.

— Трябват ни мъже с опит във войната. Не жени и хлапета.

— Ние сме опитни. По-опитни от тези боклуци.

— Аз имам работа за теб — каза един от фермерите, окуражен, че вече е подписал документа. — Що не ми лапнеш чепа?

И се засмя. А Монца го събори на земята и го накара да глътне половината си зъби с петата на ботуша си.

Никомо Коска гледаше тази демонстрация с леко повдигната вежда.

— Саджаам, виж наборния документ. Уточнява ли, че трябва да вземаме само мъже? Какво е написано?

Писарят погледна в документа.

— Двеста кавалерия и двеста пехота. Хората да се добре екипирани и качествени. Казва се хора.

— А пък качествени е доста размито понятие. Ей, момиче! Муркато! Наета си, както и брат ти. Подпишете се.

Тя го направи. Бена също. И просто така станаха войници в Хилядата меча. Наемници. Фермерът я стисна за крака.

— Зъбите ми…

— Търси си ги в лайната — отвърна тя.

Известният наемник Никомо Коска поведе новобранците си под веселите звуци на гайда и привечер спряха да лагеруват под звездите. Бяха се скупчили около огньовете и говореха как ще забогатеят в предстоящата кампания.

Монца и Бена се бяха притиснали един до друг, наметнати с тяхното си одеяло. От тъмното се появи Коска, огънят освети нагръдника му.

— А! Моите хлапета воини! Щастливите ми талисмани! Студено ли ви е? — Свали пурпурното си наметало и им го подаде. — Вземете го. Ще държи студа далеч от кокалите ви.

— Какво искаш за него?

— Приемете го с моите комплименти? Аз си имам друго.

— Защо? — озъби се тя подозрително.

— Капитанът трябва да се погрижи първо за хората, а после за себе си, казва Столикус.

— К’ъв е тоя? — попита Бена.

— Столикус ли? Най-великият генерал в историята! — Монца го изгледа вяло. — Древен император. Всъщност най-известният император.

— Какво е император? — обади се пак Бена.

Коска вдигна вежди.

— Нещо като крал, но по-велик. Трябва да прочетете това. — Извади нещо от джоба си и го подаде на Монца. Малка окъсана книжка с червена корица.

— Добре. — Тя отвори първата страница и се намръщи, чакаше го да се махне.

— Не можем да четем — издъни се Бена, преди тя да успее да го спре.

Коска се намръщи и засука мустака си с палец и показалец. Монца очакваше, че ще им каже да се връщат във фермата, но вместо това той се смъкна бавно и седна до тях със скръстени крака.

— Ех, деца, деца. — Посочи страницата. — Това тук е буквата А.

Сипани миришеше на гнило, застояла солена вода, дим, лайна и урина, бърз живот и бавен упадък. На Тръпката му се повръщаше, макар че миризмата можеше и да не пречи толкова, ако можеше да види нещо. Нощта беше тъмна, а мъглата толкова гъста, че Монца, която вървеше на една ръка разстояние, беше едва различим силует. Фенерът му не осветяваше повече от десет павета в краката му, лъскави от нощната влага. На няколко пъти щеше да падне във водата. Не беше трудно. В Сипани имаше канал зад всеки ъгъл.

Гигантските очертания се изкривяваха, променяха се в мрачни сгради и изчезваха бързо. От мъглата изникваха фигури, като нападащи шанка в битката при Дънбрек, след което се превръщаха в мостове, парапети, статуи и карети. Фенери се клатушкаха по стълбове, пред вратите горяха факли, а проблясъците в прозорците бяха овални, като блатни светлинки. Тръпката се съсредоточаваше върху някоя светлина, за да поддържа курса, но след малко къщата започваше да се движи. Той примигваше, разтърсваше глава и осъзнаваше, че това е поредната баржа в канала, отнасяща светлините си в нощта. Цял живот бе мразил градовете, мъглата и солената вода. Трите накуп му бяха като истински кошмар.

— Скапана мъгла — измърмори Тръпката и вдигна фенера, сякаш това щеше да помогне. — Не виждам нищо.

— Това е Сипани — отвърна Монца през рамо. — Град на мъгли. Град на шепоти.