Джо Абъркромби - Отмъщението на Монца

Хладният въздух беше пълен със странни звуци. Плисъкът на водата и скърцането на въжетата от преминаващите лодки. Камбани, викове и всякакви гласове. Цени. Предложения. Предупреждения. Шеги и заплахи, изливащи се една върху друга. Кучешки лай, котешко мяукане, цвърчене на плъхове и птичи крясъци. Музика, губеща се в мъглата. Призрачен смях от другата страна на водата, някакъв гуляй вероятно, който се местеше от кръчмата към някой бардак, комарджийско свърталище или пушалня. Това завърташе главата на Тръпката и го караше да се чувства по-зле отвсякога. Все едно боледуваше от седмици. Още от Уестпорт.

В нощта се чуха стъпки и Тръпката се притисна към стената и плъзна ръка към скритата под палтото му брадвичка. Няколко мъже минаха покрай тях, като буквално се отъркваха в него. Жени също. Една придържаше шапка към натруфената си прическа, докато подтичваше. Дяволски лица с размазани пиянски усмивки, появяваха се изневиделица и изчезваха в нощта, завихряйки мъглата с наметалата си.

— Копелета — изсъска Тръпката след тях, пусна брадвичката и отлепи гръб от влажната стена. — Пак извадиха късмет, че не фраснах някого.

— Свиквай. Това е Сипани. Град на гуляи. Град на разбойници.

Разбойници имаше със сигурност. Мъже, които се навъртаха около стъпалата, уличните ъгли и мостовете и гледаха навъсено. Жени също. Тъмни очертания по вратите, някои почти голи въпреки студа.

— Само монета! — извика една от един прозорец и разклати кльощавия си крак в мрака. — За една монета ще изкараш най-добрата нощ в живота си! Десет гроша! Осем!

— Продават се — изръмжа Тръпката.

— Тук всички се продават — прозвуча приглушеният глас на Монца. — Това е…

— Да, да. Това е шибаният Сипани.

Монца спря и той почти се блъсна в нея. Тя отметна качулката си и се намръщи на малката вратичка в порутената тухлена стена.

— Стигнахме.

— Май ме водиш само на най-изисканите места?

— После може и да ти покажа града. Първо да свършим работата. Изглеждай опасно.

— Готово, шефе. — Тръпката се изпъчи и докара най-коравото си намръщване. — Готово.

Монца почука и след малко вратата се отвори. От едва осветения коридор ги гледаше жена, висока и гъвкава като паяк. Беше застанала в предизвикателна поза, подчертаваща извивката на бедрата й. Лакътят й беше опрян на касата на вратата, а кльощавият й пръст потропваше по дървото. Все едно притежаваше мъглите, нощта, че и тях. Тръпката приближи фенера. Кораво, остро лице със самоуверена усмивка, изпъстрено с лунички, къса рошава червена коса.

— Шило Витари? — попита Монца.

— Ти сигурно си Муркато.

— Аз съм.

— Смъртта върви по петите ти. — Жената присви очи към Тръпката. Студени очи с намек за жестока насмешка. — Кой е твоят човек?

Той отвърна сам:

— Казвам се Каул Тръпката и не съм неин.

— Не си? — Тя се усмихна към Монца. — Чий е тогава?

— Мой съм си.

Жената се засмя остро на думите му. Явно всичко при нея беше ръбато.

— Това е Сипани, приятел. Тук всеки принадлежи на някого. Северняк, а?

— Това проблем ли е?

— Веднъж един ме орита по едни стъпала. Оттогава не се чувствам много комфортно край вас. Защо Тръпката?

Въпросът го изненада.

— Какво?

— Доколкото знам, на север мъжът си спечелва името. С геройства и подвизи. Защо Тръпката?

— Аа… — Последното, което искаше, беше да се направи на глупак пред Монца. Все още се надяваше, че някога пак ще се добере до леглото й. — Защото враговете ми треперят от страх, щом се изправят пред мен — излъга той.

— Сериозно? — Витари се мръдна от прага и се усмихна подигравателно, когато му се наложи да наведе глава, за да мине.

— Явно имаш много страхливи врагове.

— Саджаам каза, че познаваш хората наоколо — рече Монца, когато жената ги въведе в тясна стая, една осветена от мъждукащите въглени в камината.

— Познавам всички. — Тя вдигна един димящ котел от огнището. — Супа?

— Не — отвърна Тръпката, облегна се на стената и скръсти ръце. Откакто бе срещнал Морвийр, беше станал доста по-внимателен с гостоприемството.

— И за мен не — каза Монца.

— Както искате. — Витари си сипа, седна и преметна крак връз крак. Острият нос на черния й ботуш се клатеше напред-назад.

Монца зае единствения друг стол, като се намръщи, докато сядаше.

— Саджаам каза, че можеш да свършиш работа.

— И каква работа предлагате вие двамата?

Монца погледна към Тръпката, който сви рамене.

— Чух, че кралят на Съюза пристига в Сипани.