Джо Абъркромби - Отмъщението на Монца

— Търпението е първата добродетел, генерал Муркато. Банката отвори преди малко, а веществото, което ползвах, работи с известно закъснение. Хубавите работи не стават бързо.

— Но ще стане ли?

— О, абсолютно. Ще е шедьовър.

— Искам да видя.

— Разбира се. Науката за смъртта не е изцяло прецизна, дори в моите ръце, но смятам че след час ще е най-подходящият момент. Настойчиво ви съветвам да не пипате нищо в банката. — Обърна се и размаха пръст през рамо. — И гледай да не те познаят. Нашата работа тепърва започва.

Банката беше препълнена. Десетки служители бяха наведени над счетоводните книги на бюрата си, писалките им скърцаха и потракваха. Отегчените стражи стояха покрай стените и хвърляха по едно око от време на време. Монца се промъкваше между наконтените групи богати мъже и жени, разбутваше напудрените и обсипани с бижута опашки. Тръпката се буташе зад нея. Търговци и продавачи, жени на богаташи, телохранители и слуги, със сандъчета и кесии с пари. Изглеждаше като поредния нормален ден с огромни печалби за Банкова къща „Валинт и Балк“.

Мястото, откъдето херцог Орсо вземаше парите си.

Успя да зърне стройния мъж с клюнестия нос. Говореше с група търговци, облечени в скъпи кожи. От двете му страни стоеше по един чиновник със счетоводна книга. Лешоядското лице се забелязваше в тълпата като пламък в изба и разпалваше огън в нея. Мотис. Беше дошла в Уестпорт, за да го убие. А той определено изглеждаше съвсем жив.

Някой извика в другия край на залата, но очите на Монца бяха втренчени напред, а челюстите й — стиснати здраво. Тя започна да разбутва клиентите, насочи се към банкера на Орсо.

— Какво правиш? — изсъска Тръпката в ухото й, но тя се отскубна от него и отмести от пътя си някакъв мъж с цилиндър.

— Дайте му пространство да диша! — извика някой. Хората започнаха да се оглеждат и да мърморят. Подредените опашки се разместиха. Монца продължаваше да се приближава. Повече, отколкото беше разумно. Нямаше представа какво ще направи, щом стигне до Мотис. Да го ухапе? Вече беше на десетина крачи — същото разстояние, от което той бе погледнал умиращия й брат.

Банкерът внезапно се намръщи и Монца забави крачка. Мотис се преви на две, сякаш беше ударен в корема. Изкашля се веднъж, втори път — тежки раздиращи хрипове. Залитна и се подпря на стената. Хората се заблъскаха, замърмориха, а от различни места започнаха да долитат викове.

— Назад!

— Какво става?

— Обърнете го!

Очите на Мотис се изцъклиха, вените по врата му започнаха да се издуват, коленете му се огънаха. Служителят до него успя да го подхване, за да не се удари силно в пода.

— Сър? Сър? Какво ви стана?

В залата се бе възцарило учудване, което беше на ръба да се превърне в паника. Монца се приближи още и надникна над едно облечено в кадифе рамо. Очите на Мотис я засякоха и двамата се взряха един в друг. Лицето му беше разкривено, кожата почервеняваше. Едната му трепереща ръка се вдигна и я посочи с костелив пръст.

— Мм… Мммо… Ммм…

Банкерът подбели очи и започна да се гърчи на мраморните плочки като риба на сухо. Хората около него зяпаха ужасени. Един също внезапно се преви и започна да кашля. Тълпата се разпищя.

— Помощ!

— Насам!

— Някой да помогне!

— Отдръпнете се!

Един служител скочи от стола си и се стисна с ръце на гърлото. Залитна няколко стъпки с полилавяло лице и падна, едната му обувка изхвръкна от треперещия крак. Друг от служителите до Мотис стоеше на колене и се мъчеше да си поеме дъх. Някаква жена изпищя пронизително.

— В името на мъртвите — възкликна Тръпката.

От отворената уста на банкера излизаше розова пяна. Гърчовете му намаляха до потръпване. След това спряха. Тялото му се отпусна, а празните очи се загледаха към бюстовете по стените.

Двама мъртви. Оставаха пет.

— Чума! — изпищя някой и избухна паника, сякаш генерал беше дал заповед за атака. Един от търговците, които бяха говорили с Мотис, се обърна и почти събори Монца. Тръпката пристъпи, блъсна го и той падна върху трупа на банкера. Мъж с очила, които караха очите му да изпъкват ужасяващо, се вкопчи в Монца. Тя го удари инстинктивно с дясната си ръка и изпъшка, когато болката от изкривените й кокалчета стигна чак до рамото.

„Никоя чума не се разпространява по-бързо от паниката, нито е по-смъртоносна“, пишеше Столикус.

Цивилизоваността отстъпи на задно място. Богатите и задоволените се превърнаха в животни. Тези, които пречеха, биваха прегазвани. Тези, които паднеха, не получаваха милост. Монца видя как дебел търговец удря добре облечена жена в лицето. Тя падна с писък до стената, перуката се изкриви над разкървавеното й лице. Видя как един старец се спъна и бе прегазен от тълпата. Някакво сандъче падна на земята. Сребърните монети се разпиляха, но никой не им обръщаше внимание. Беше като лудостта при отстъпление. Писъци и блъскане, псувни и миризма на страх, падащи тела и потрошени предмети.