Джо Абъркромби - Отмъщението на Монца

— Объркана си, но е лесноразбираемо. Ти си тази, която пуши. Разбери, това нещо е абсолютна отрова. Абсолютна…

Тя протегна ръка и посочи гърдите му с пръст.

— Ти пушиш бе, идиот.

Морвийр погледна надолу. От ризата му се вдигаха киселинни пари.

— Проклятие! — изпищя той, а Тръпката отстъпи изненадано и го пусна да падне. Отровителят смъкна палтото си. Пръснаха се парчета от счупената стъкленица. Засуети се с ризата, чиято предница бе започнала да почернява, разкъса я и я хвърли на пода. Тя започна да пуши съвсем видимо и изпълни стаята с неприятна миризма. Тримата, всеки от които поне полугол, по някакъв напълно неочакван каприз на съдбата, се втренчиха в нея.

— Извинявам се. — Морвийр прочисти гърлото си. — Това определено не беше част от плана.

Монца се намръщи към леглото, където лежеше Тръпката. Той се беше проснал по гръб, одеялото бе смачкано на корема му. Дългата му ръка висеше от ръба, дланта опираше дъските на пода. Единият му крак се подаваше изпод завивката, с черни парченца мръсотия под ноктите. Лицето беше обърнато към нея, кротко като на дете, със затворени очи и леко отворена уста. Гръдният кош, заедно с продълговатия белег, се надигаше нежно при всяко вдишване.

На дневна светлина снощната случка изглеждаше като сериозна грешка.

Монца подхвърли монетите и те тупнаха на гърдите му. Тръпката се разбуди и примигна.

— К’во е т’ва? — Гледаше замаяно среброто.

— Пет монети. Повече от добра цена за снощното представяне.

— А? — Той разтърка очи, за да прогони съня. — Плащаш ли ми? — Избута монетите от гърдите си на леглото. — Чувствам се като курва.

— Не си ли?

— Не. Имам известна гордост.

— Значи ще убиеш човек за пари, но няма да лижеш жена? — Тя изсумтя. — Страшни принципи. Искаш ли съвета ми? Вземи парите и в бъдеще се придържай към убиването. Там поне имаш талант.

Тръпката се обърна на една страна, с гръб към нея, и придърпа одеялото към врата си.

— Ще затвориш ли вратата? Тук е страшно студено.

Острието на калвеса проряза злобно въздуха. Удари наляво и надясно, високи и ниски. Монца се въртеше в далечния ъгъл на двора. Ботушите й тропаха по паважа, лявата й ръка се стрелкаше, а блестящият връх на оръжието играеше на нивото на очите. Учестеният дъх излизаше на пара, а подгизналата от пот риза беше залепнала на гърба й въпреки студа.

Краката й се подобряваха с всеки изминал ден. Все още горяха, когато се движеше бързо, бяха сковани като сухи съчки сутрин и боляха силно вечер, но поне можеше да ходи без гримасничене. Дори имаше лека отскокливост в коленете, при все цялото пукане. Рамото и челюстта й се поотпускаха. Монетите в костта почти не боляха, когато ги натиснеше.

Но дясната й ръка си беше все така осакатена. Монца хвана меча на Бена под мишница и смъкна ръкавицата си. Дори това беше болезнено. Хилавата белезникава длан трепереше, а белегът от гаротата на Гоба лилавееше отстрани. Намръщи се, докато свиваше изкривените пръсти. Малкият продължаваше да стърчи упорито. Мисълта, че ще трябва да влачи този недъг цял живот, разпали внезапен прилив на гняв.

— Копеле — изсъска тя през стиснати зъби и нахлузи ръкавицата. Помнеше как баща й я бе накарал да хване меча за пръв път, като беше на осем години. Помнеше колко тежко и неестествено стоеше оръжието в десницата й. Сега го чувстваше по същия начин в лявата. Но нямаше избор и трябваше да се научи.

Да започне от нулата, щом така се налагаше.

Обърна се към изгнилия капак, с насочено напред острие и китка, обърната към земята. Мушна три пъти и мечът откърти три парчета от капака, едно над друго. Монца изръмжа, замахна надолу и го разсече чисто на две.

По-добре. С всеки ден ставаше по-добре.

— Превъзходно. — Морвийр стоеше на прага. По бузата му личаха няколко пресни драскотини. — Няма капак в Стирия, който да се осмели да ни излезе насреща. — Той тръгна полека из двора с ръце зад гърба. — Осмелявам се да предположа, че си била още по-впечатляваща, когато и дясната ти ръка е работела.

— Това си е мой проблем.

— Вероятно голям. Възстанови ли се от снощните упражнения с нашия северен приятел?

— Какво се случва в леглото ми, си е моя работа. А ти? Оправи ли се след нахлуването през прозореца ми?

— Няколко дребни драскотини.

— Жалко. — Тя прибра меча в ножницата. — Готово ли е?

— Ще бъде.

— Той мъртъв ли е?

— Ще бъде.

— Кога?

Морвийр се усмихна към небето, което се виждаше от вътрешния двор.