Джо Абъркромби - Отмъщението на Монца

— Смъквай. — Започна да се спуска равномерно, сякаш го смъкваха с машина. Обувките му докоснаха пода и той развърза възела с едно движение. Притаи се в сянката на близката врата, с готова тръбичка. Едва ли имаше повече от един страж, но човек не бива да се заслепява от очакванията си.

Винаги предпазливостта на първо място.

Очите му се стрелнаха в двете посоки на коридора. Беше настръхнал от вълнението от предстоящата работа. Нямаше движение. Само тишина, толкова дълбока, че почти кънтеше в наострените му уши.

Погледна нагоре, видя лицето на Дей и й махна нежно. Тя се вмъкна с лекотата на цирков акробат. Носеше черната торба с екипировката им. Краката й докоснаха пода и тя приклекна, отвърза се от въжето и се усмихна.

Морвийр също щеше да се усмихне, но успя да се сдържи. Нямаше полза да разкрива колко цени нейните таланти, преценка и характер, които бе развила през трите им години заедно. Нямаше полза да узнава колко дълбоко я уважава. При подобни случаи хората неизбежно предаваха доверието му. Времето в сиропиталището, чирачеството, бракът му, работата. Всички бяха осеяни с груби предателства. Наистина сърцето му носеше много рани. Щеше да задържи всичко в рамките на професионалното и да предпази и двамата. Себе си от нея и нея от самата себе си.

— Чисто ли е? — прошепна тя.

— Като празна дъска за шах — измърмори той и се наведе над стража. — Всичко върви по план. Какво мразим най-много?

— Горчица?

— И?

— Инциденти.

— Правилно. Няма щастливи инциденти. Хвани му краката.

Помъкнаха тялото по коридора и го настаниха в стола до бюрото. Главата на пазача се наклони назад и той захърка, дългите му мустаци затрепкаха.

— Ах, спинка като бебе. Подай ми нещата.

Дей му подаде празна бутилка от алкохол и Морвийр я остави до краката на мъжа. Последва друга, почти пълна. Той поля обилно предницата на кожената броня на стража, след това я остави на една страна до пръстите му. Част от течността се разля на пода.

Морвийр отстъпи и обхвана сцената с пръсти като в рамка.

— Гледката е готова. Кой работодател не подозира, че нощната охрана си пийва тайно, въпреки забраните? Виж отпуснатите черти, подуши мириса на алкохол, чуй шумното хъркане. Сигурни причини за уволняването му, когато го открият на сутринта. Той ще протестира, но без някакви доказателства… — отровителят прокара ръка през косата на мъжа и извади малката игличка — няма как да се предизвикат допълнителни подозрения. Всичко е нормално. Само дето няма да е нормално, нали? О, не. Мълчаливите коридори на уестпортския клон на Банкова къща „Валинт и Балк“… ще крият смъртоносна тайна. — Той духна пламъка на фенера и останаха в почти пълна тъмнина. — Следвай ме, Дей, и не се мотай.

Двете безмълвни сенки тръгнаха по коридора и спряха пред вратата на кабинета на Мотис. Шперцовете на Дей проблеснаха, когато се зае с ключалката. Отне й само миг.

— Слаба ключалка като за банка — прошепна тя, докато прибираше шперцовете, а Морвийр отваряше.

— Добрите ключалки са при парите.

— А ние не сме дошли да крадем.

— О, не, не. Ние сме съвсем различни. Ние оставяме неща. — Морвийр заобиколи чудовищното бюро и отвори тежката счетоводна книга, като внимаваше да не я помръдне от мястото й.

— Подай ми разтвора, ако обичаш.

Тя извади пълен с фина паста буркан и Морвийр внимателно махна запушалката. Използваше за нанасянето фина четчица. Подходящ инструмент за художник с неизмерим талант. Страниците пукаха, докато ги разгръщаше и мазваше леко с четката в ъглите им.

— Виждаш ли, Дей. Леко, нежно и прецизно, с най-голямо внимание. Най-вече с внимание. Какво убива повечето практикуващи нашата професия?

— Собствените им отрови.

— Точно така. — Той затвори внимателно книгата, чиито страници вече бяха почнали да изсъхват, прибра четката и запуши буркана.

— Да тръгваме — каза Дей. — Гладна съм.

— Да тръгваме ли? — Усмивката на Морвийр се разшири. — Не, скъпа. Още не сме свършили. Трябва да заслужиш вечерята си. Предстои ни много работа тази нощ. Много… работа.

— Ето ме.

Тръпката почти щеше да падне от парапета. Завъртя се. Сърцето му се бе качило в гърлото. Муркато клечеше зад него с усмивка. Дъхът й излизаше на пара.

— В името на мъртвите, стресна ме! — изсъска той.

— По-добре, отколкото да те бяха сбарали стражите. — Тя пропълзя до металната халка и подръпна възела. Значи успя, а? — В гласа й се долавяше истинска изненада.

— Нима си се съмнявала?