Джо Абъркромби - Отмъщението на Монца

— Успя — прошепна Дей невярващо.

— И то навреме — засмя се Морвийр. — Кой да предположи, че ще се катери като… маймуна.

Севернякът се изправи на фона на нощното небе, свали големия арбалет от гърба си и почна да го зарежда.

— Да се надяваме, че не стреля като маймуна — прошепна Дей.

Тръпката се прицели. Дружелюбния чу избръмчаването на тетивата. След секунда усети как стрелата го удря в гърдите. Хвана я и се намръщи. Въобще не болеше.

— Щастливо обстоятелство, че няма острие. — Морвийр започна да развива кордата. — Ще е добре да избегнем евентуални злополуки, каквато щеше да е ненавременната ти кончина.

Дружелюбния хвърли стрелата и завърза въжето за кордата.

— Сигурен ли си, че ще издържи тежестта му? — промърмори Дей.

— Сулджукска коприна. Лека като зората, но яка като желязо. Може да издържи и трима ни едновременно, а ако някой погледне нагоре, няма да я види.

— Надявай се.

— Какво не правя никога, скъпа?

— Да, да.

Черната корда изсъска в ръцете на Дружелюбния, щом Тръпката започна да навива въжето обратно. Наблюдаваше го как се изнизва между сградите. На петнайсет се озова в ръцете на Тръпката. Двамата го опънаха добре, след което Дружелюбния го омота в стоманения пръстен, който бяха поставили по-рано, и направи възел, един, два, три пъти.

— Напълно сигурен ли си за възела? — попита Морвийр. — В плана няма място за падане отвисоко.

— Двайсет и осем крачки — отвърна Дружелюбния.

— Какво?

— Толкова е падането.

Кратка пауза.

— Това не ми помага.

Тънка черна линия свързваше двете сгради. Дружелюбния знаеше, че е там, но едва я различаваше.

Дей махна към нея, къдриците й се люшнаха.

— След теб.

Морвийр се прехвърли през парапета. Дишаше тежко. Честно казано, да виси над улицата изобщо не беше приятно. По средата беше задухал смразяващ вятър, който накара сърцето му да се разтупти. Някога, като чирак на известния Мумах-ийн-Бек, изпълняваше подобни упражнения с котешка грация, но тези спомени си заминаваха заедно с опадващата му коса. Спря за момент, за да се успокои, изтри студената пот от челото си и видя, че Тръпката му се хили.

— Нещо смешно ли има? — попита Морвийр.

— Предполагам, че зависи от какво се разсмиваш. Колко време ще се мотаеш вътре?

— Точно колкото трябва.

— Гледай да си по-бърз, отколкото по въжето. Иначе няма да си излязъл, когато отворят утре. — Севернякът продължи да се усмихва, докато се прехвърляше през парапета с учудваща за едрата му фигура ловкост.

— Ако има Бог, значи ме е проклел с неприятни познати. — Морвийр обмисли за миг идеята да среже въжето на дивака, след което запълзя по металния канал между плочите към центъра на сградата. Големият стъклен покрив блестеше леко през хилядите квадратни панели. Дружелюбния клечеше наблизо и развиваше второ въже от кръста си.

— Ах, модерната епоха. — Морвийр коленичи до Дей и притисна нежно длани до стъклото. — Какво ли ще измислят още?

— Чувствам се благословена, че живея в такова вълнуващо време.

— Като всички нас, скъпа. — Той надникна внимателно в банката. — Като всички нас. — Коридорът беше едва осветен с по една лампа в краищата. Това докарваше блясък в полираните рамки на картините, но оставяше вратите в солидна сянка. — Банки — прошепна отровителят с усмивка. — Винаги гледат да икономисват.

Започна да маха оловните ленти с клещи и да отмества внимателно всяко парче стъкло с помощта на маджун. Брилянтната му ловкост не беше намаляла с годините и за нула време махна девет панела, отстрани оловните решетки и си отвори достатъчно широка дупка.

— Точно навреме. — Светлината от фенера на пазача се появи в коридора и освети тъмните картини. Стъпките му отекнаха, докато минаваше под тях и се прозяваше. Сянката му се удължи по мраморните плочи. Морвийр духна леко в тръбичката.

Пазачът посегна към тила си и Морвийр се дръпна от прозореца. Чуха се стъпки, изгъргорване и шум от падащо тяло. Отровителят надникна. Стражът лежеше по гръб, запалената лампа бе паднала до протегнатата му ръка.

— Чудесно — каза Дей.

— Естествено.

— Колкото и да говорим за наука, всеки път ми изглежда като магия.

— Някои биха казали, че сме като магьосници на съвременната епоха. Въжето, моля, господин Дружелюбен. — Затворникът му подхвърли единия край: другият беше овързан около кръста му. — Сигурен ли си, че ще ме удържиш?

— Да. — Мълчаливият мъж излъчваше такава сила, че дори Морвийр изпитваше увереност. Завърза въжето със собствен възел и вмъкна първо едната, а после и другата си мека обувка в дупката. Последваха бедрата, раменете — и накрая се озова в банката.