Джо Абъркромби - Отмъщението на Монца

Ако побегнеше, щяха да го видят, да го подгонят и вероятно да го съсекат. Във всички случаи щяха да разберат, че някой опитва да проникне в банката, и цялата работа щеше да пропадне. Ако останеше… все същото, макар че съсичането с алебардите изглеждаше още по-вероятно.

Гласовете се приближиха.

— Тука някъде трябва да е. Нали обикаляме по един и същ маршрут…

Някой явно беше загубил нещо. Тръпката за пореден път прокле лайняния си късмет. Твърде късно за бягство. Стисна юмрук около дръжката на ножа. Стъпките прозвучаха от другата страна на колоната. Защо беше приел среброто? Явно имаше и ужасяваща слабост към парите. Стисна зъби; всеки момент щяха да…

— Моля ви! — чу се гласът на Муркато. Тя се появи по алеята, с отметната качулка и веещо се палто. За пръв път я виждаше без меч. — Извинявам се, че ви безпокоя. Искам да се прибера, но май съм се загубила. — Единият страж пристъпи към средата на уличката и застана с гръб към Тръпката. Другият го последва. Бяха на една ръка разстояние. Можеше да се пресегне и да пипне броните им.

— Къде сте отседнали?

— При едни приятели, до фонтана на улица „Лорд Сабелди“. За пръв път съм в града. — Тя се засмя безпомощно. — Явно се обърках съвсем.

Единият страж бутна шлема си назад.

— Така е. Това се пада чак в другия край на града.

— Обикалям от часове. — Тя започна да се отмества, примамвайки мъжете след себе си. Появиха се и другите двама стражи. Цялата четворка стоеше с гръб към Тръпката. Той затаи дъх, сърцето му думтеше така лудо, че чак се чудеше как не го чуват. — Много ще съм благодарна, ако един от вас, господа, ме упъти във вярната посока. Ама и аз съм една глупачка…

— Не. Не. Уестпорт си е объркващ.

— Особено през нощта.

— И аз се губя по някой път. — Мъжете се засмяха и Монца също се разсмя, без да спира да ги отдалечава. Очите й за момент засякоха очите на Тръпката, след което цялата група се скри зад следващата колона и гласовете им заглъхнаха. Той затвори очи и издиша бавно. Явно не само той имаше слабост към жените.

Застана в основата на колоната, преметна въжето около нея и кръста си и направи примка. Нямаше представа докъде е стигнало броенето, но трябваше да се изкатери бързо. Обгърна камъка с колене и ходила и надигна примката нагоре, след това я затегна и премести и краката си нагоре.

Беше научил този номер от брат си, още като дете. Използваше го, за да катери високите дървета в долината и да краде яйца от гнездата. Помнеше как се смееха, когато отначало падаше. Сега трябваше да използва номера, за да убие човек, а ако паднеше, щеше да загине. Но пък животът го бе отнесъл в друга посока от очакваното.

Закатери се ловко. Също като на дърво, само дето горе нямаше яйца, а и шансът да ти се забие треска в топките не беше голям. Но си беше трудно. Изпоти се, докато стигне края на колоната, а му оставаше по-трудната част. Хвана с една ръка статуята на върха, а с другата откачи въжето и го преметна на рамо. След това започна да се набира, пръстите му направо дълбаеха дупки в камъка. Успя да преметне крак през намръщеното лице на каменната жена и остана така, високо над уличката, стиснал две каменни листа с надеждата, че са по-здрави от истинските.

Беше попадал и на по-приятни места, но трябваше да го погледне от добрата страна. За първи път от доста време имаше женско лице между краката му. Чу изсъскване и зърна тъмната фигура на Дей на отсрещния покрив. Тя сочеше надолу. Явно следващият патрул наближаваше.

„Мамка му!“ Той се притисна към стената, помъчи се да заприлича максимално на статуя, с надеждата че никой няма да погледне нагоре точно в този момент. Ръцете му вече изтръпваха от стискане. Мъжете изтрополиха отдолу и той издиша шумно, сърцето му тупаше по-силно от всякога. Изчака ги да завият зад ъгъла и събра сили за последния напън.

Шиповете по стената бяха монтирани в процепи и беше невъзможно да се преминат. Но тези на колоните бяха зазидани в камъка. Тръпката извади дебели ковашки ръкавици и си ги сложи. След това стисна два шипа и пое дъх. Пусна краката си и почна да се набира, докато шиповете не застанаха пред очите му. Също като набирането по клони, само че с шанс да си извадиш очите. Надяваше се, че това няма да му се случи.

Люшна се на една страна, след това на друга и успя да закачи един крак на покрива. Завъртя се и усети как шиповете одраха дебелото му палто, докато се издърпваше.

След миг беше на покрива.

— Седемдесет и осем… седемдесет и девет… осемдесет. — Дружелюбния мърдаше устни, докато гледаше как Тръпката се претъркулва на покрива на банката.