Джо Абъркромби - Отмъщението на Монца

— За човек, който уж не знае добре езика, нещо не спираш да говориш. Знаеш ли какво мисля аз?

— Какво?

— Хората говорят много, когато няма какво да кажат.

Тръпката въздъхна.

— Просто опитвам да направя утрешния ден малко по-добър от днешния. Аз съм от онези… Тук имате специална дума, нали?

— Идиоти?

Той се нацупи.

— Друго исках да кажа.

— Оптимисти?

— Точно. Аз съм оптимист.

— И как ти се получава?

— Не много добре, но продължавам да се надявам.

— Такива сте оптимистите. Тъпи копелета, които никога не си вземат поука. — Виждаше как лицето му се появява изпод кичурите мазна коса. Корави скули, остър нос, малък белег на веждата. Беше хубаво лице, доколкото й пукаше. Откри, че й пука повече, отколкото очакваше. — Ти си бил воин, нали? Как ги наричате в Севера… карл?

— Всъщност бях Именуван мъж. — Можеше да чуе гордостта в гласа му.

— Браво. Значи си водил хора?

— Случвало се е. Баща ми беше известен, брат ми също. Явно малко от това е останало и по мен.

— И защо се отказа? Защо дойде тук, където си никой?

Той погледна отражението й в огледалото, докато ножиците щракаха около лицето му.

— Морвийр каза, че ти си била воин. Прословут.

— Не толкова прословут. — Това беше само половин лъжа. Славата й в много отношения беше позорна.

— В нашия край това е странна работа за жена.

Монца сви рамене.

— По-лесно е от земеделието.

— Но все пак познаваш войната, нали?

— Да.

— Вярвам, че си била в битки. Виждала си как загиват хора.

— Да.

— Значи знаеш и какво върви с това. Походите, чакането, болестите. Изнасилванията, грабежите, пожари и убийства на хора, които с нищо не са го заслужили.

Монца си припомни собствената си опожарена нива, преди толкова години.

— Ако искаш да кажеш нещо, говори направо.

— Кръвопролитието носи само кръвопролитие. Уреждането на една сметка само създава нова. Войната оставя горчив привкус в устата на всеки, който не е откачил, и с времето става все по-гадно. — Тя не отрече. — Така че знаеш защо поисках да се измъкна. Да създам нещо. Нещо, с което да се гордея, а не само да руша. Да бъда… по-добър човек.

Щрак, щрак. Косата продължаваше да пада на пода.

— По-добър човек, а?

— Точно така.

— Нали си виждал мъртъвци.

— Достатъчно.

— Много, на едно място? — попита тя. — Нахвърляни след болест или нападали след битка.

— Да, виждал съм.

— Да си забелязвал някои от тях да светят, да речем? Или да миришат като рози в пролетна утрин?

Тръпката се намръщи.

— Не.

— Добрите и лошите, всички изглеждат еднакво, нали? Поне на мен. — Беше негов ред да замълчи. — Ако си добър и правиш правилното всеки ден, изграждаш неща, с които се гордееш, за да може копелетата да ги разрушат във всеки момент, казваш благодаря всеки път, когато те ритнат в чатала, мислиш ли, че като умреш и те погребат, ще се превърнеш в злато?

— Какво?

— Или ще изгниеш като останалите шибаняци?

Той бавно кимна.

— Естествено, че ще изгния. Но поне може да оставя нещо хубаво след себе си.

Монца се засмя сухо.

— Какво оставяме освен недовършени и неизказани неща? Празни дрехи, празни помещения, празнина в хората, които са ни обичали? Неоправени грешки и изгнили надежди?

— За надеждите може и да е така. Но бих добавил добрите думи и щастливите спомени.

— И всичките усмивки на загиналите приятели те топлеха, когато те открих, така ли? Как бяха на вкус, когато беше гладен? Нима ти повдигнаха настроението, когато беше отчаян?

Тръпката изду бузи.

— Направо си като слънчев лъч. Може пък и да са ми донесли нещо добро.

— По-добро от джоб пълен със сребро?

Той примигна и отклони поглед.

— Може би. Но все пак мисля да се придържам към мойто си мислене.

— Ха. Късмет тогава, добри човече. — Тя поклати глава, сякаш не беше чувала подобна глупост. „Дай ми само зли хора за приятели, — беше написал Вертурио. — Тях мога да разбера“.

Последно изщракване с ножиците и бръснарят отстъпи и изтри потното си чело с ръкав.

— Готово.

Тръпката се погледна в огледалото.

— Изглеждам различно.

— Сър прилича на стирийски аристократ.

— Поне вече не прилича на северен просяк — изсумтя Монца.

— Може би. — Тръпката не беше много щастлив. — Мисля, че това е по-добре изглеждащ мъж. По-умен мъж. — Прокара ръка по късата си черна коса и се намръщи на отражението си. — Но не съм сигурен дали вярвам на това копеле.

— И за финал… — Бръснарят се наведе с цветна кристална бутилка в ръце и пръсна малко парфюм на главата на Тръпката.