Джо Абъркромби - Отмъщението на Монца

— Разписка за цялата сума от името на Банкова къща „Валинт и Балк“ — каза Мотис. — Приема се във всяка надеждна търговска институция в Стирия.

— Трябва ли да подпиша някъде? — попита Морвийр с надежда и стисна писалката във вътрешния си джоб. Тя вършеше работа като тръбичка за издухване на стрели и беше заредена със смъртоносна…

— Не.

— Много добре. — Морвийр се усмихна, сгъна листа и го прибра, като внимаваше да не докосне смъртоносния ръб на скалпела си. — По-добро от злато и много по-леко. Засега ви пожелавам довиждане. Беше наистина удоволствие. — Отново протегна ръка, отровният му пръстен проблесна. Не вредеше да направи последен опит.

Мотис не помръдна от стола.

— И за мен.

Това беше любимото място на Бена в Уестпорт. Мъкнеше я тук два пъти седмично, всеки път, когато посетеха града. Олтар от огледала, полирано дърво и лъскав мрамор. Храм на бога на контетата. Главният жрец — кльощав бръснар с бродирана престилка — стоеше в центъра на помещението с вдигната брадичка, все едно очакваше появата им.

— Мадам! Радвам се да ви видя отново! — Примигна за момент. — Съпруга ви няма ли го?

— Брат ми. — Монца преглътна. — Не… няма го. Водя по-сериозно предизвикателство…

Тръпката пристъпи през вратата, оглеждаше се като овца на заколение. Тя понечи да каже нещо, но бръснарят я прекъсна:

— Мисля, че виждам проблема. — Заобиколи бързо Тръпката, а севернякът го изгледа намръщено. — Леле, леле. Всичко ли ще махнем?

— Какво?

— Всичко — отвърна Монца и тикна една монета в ръката му.

— Но внимавай. Не е свикнал на това и може да се подплаши. — Осъзна, че описва спътника си като кон. Може би беше твърде благосклонна.

— Разбира се. — Бръснарят се обърна и затаи дъх. Тръпката беше свалил новата си риза и посягаше към колана си.

— Говорим за косата ти, глупако — каза Монца. — Не за дрехите.

— Аха. И на мен ми се стори странно, ама с вашите откачени южняшки обичаи. — Монца го изгледа, докато колебливо навличаше ризата си. Имаше дълъг белег на гърдите, розов и разкривен. Едно време щеше да реши, че е грозен, но напоследък й се бе наложило да промени мнението си за белезите, наред с други неща.

Тръпката се настани на стола.

— Цял живот съм с тази коса.

— Тогава е крайно време да се освободите от задушаващото й присъствие. Наклонете глава напред, моля. — Бръснарят ловко извади ножица и Тръпката скочи на крака.

— Нали не мислиш, че ще оставя непознат с острие около лицето ми?

— Протестирам! Аз се грижа за външния вид на най-изисканите господа в Уестпорт!

— Ти. — Монца хвана отстъпващия бръснар и го бутна напред. — Млъкни и го подстрижи. — Тикна още една монета в джоба на престилката му и изгледа мрачно Тръпката. — А ти млъкни и стой мирно.

Той се върна на стола и стисна облегалките толкова силно, че сухожилията по ръцете му изпъкнаха.

— Наблюдавам те.

Бръснарят въздъхна, присви устни и започна работа.

Монца се завъртя из помещението, докато ножиците тракаха зад нея. Отиде до полицата и небрежно започна да отпушва шишенцата с парфюм и да души съдържанието им. Зърна отражението си в едно стъкло. Намръщено лице. Отслабнало и по-остро отпреди. Очите й бяха хлътнали от болката в краката, която непрекъснато призоваваше за хъск.

„Тази сутрин си особено красива, Монца“.

Идеята за лула заседна в главата й като кост в гърлото. Нуждата се появяваше все по-рано с всеки ден. Все по-често й беше лошо и схванато, докато броеше минутите до следваща лула, когато щеше да потъне в меката, празна топлина. При тази мисъл пръстите й потрепериха и тя облиза пресъхналите си устни.

— Винаги е била дълга. Винаги. — Обърна се. Тръпката се мръщеше, все едно го мъчеха, кичурите му падаха на полирания дъсчен под. Някои хора млъкваха, когато бяха нервни. Други започваха да бърборят. Явно Тръпката беше от вторите. — Може би защото брат ми беше с дълга коса и аз му подражавах. Исках да съм като него. Копирах го във всичко. Знаеш как са малките братя… А твоят брат какъв беше?

Тя усети как бузата й потръпва, като си припомни усмихнатото лице на Бена в огледалото и нейното зад него.

— Беше добър човек. Всички го обичаха.

— И моят брат беше добър. Много по-добър от мен. Поне така мислеше баща ми. Никога не пропускаше да ми го каже… Искам да кажа, че там, откъдето идвам, няма нищо странно в дългата коса. Хората имат други неща за рязане по време на война. Черния Дау все ми се присмиваше, защото винаги скъсяваше неговата, за да не му пречи по време на битка. Но пък той се заяждаше с всички. Черния Дау. Корава уста. Корав мъж. Единственият по-опасен от него беше Кървавия Девет. Помня…