Джо Абъркромби - Отмъщението на Монца

Севернякът рипна като котка, стъпила на въглен.

— К’во правиш, по дяволите? — Изръмжа, сви юмруци и бутна бръснаря така, че той отлетя с писък чак в другия край на помещението.

Монца се засмя неудържимо.

— Може и да изглежда като благородник. — Извади още няколко монети и ги тикна в джоба на ошашавения бръснар. — Но определено му липсват маниери.

Когато се прибраха в порутеното имение, вече се мръкваше. Монца отново беше спуснала качулката си, а Тръпката се перчеше гордо с новото си палто. В запуснатия двор пръскаше хладен дъжд, а на първия етаж светеше само една лампа. Тя се намръщи и погледна Тръпката, след което посегна към ножа на колана си с лявата ръка. По-добре да е готова за всичко. Изкачиха скърцащото стълбище и застанаха пред олющената врата, иззад която се процеждаше светлина. Монца я открехна с крак.

Две горящи цепеници в камината едва затопляха помещението. Дружелюбния стоеше до прозореца и гледаше към тротоара през пролуките на затворените капаци. Морвийр беше разгърнал някакви листи върху очуканата маса и ги придържаше с омазана с мастило ръка. Дей се бе разположила направо върху масата със свити крака и белеше портокал с кама.

— Определено подобрение — изсумтя тя, щом видя Тръпката.

— Не мога да не се съглася — изхили се Морвийр. — Един мръсен дългокос идиот излезе тази сутрин. Сега се връща чист късокос идиот. Истинска магия.

Монца пусна ножа, а Тръпката измърмори нещо на северняшки.

— След като не дрънкаш обичайните си глупости, предполагам, че работата не е свършена.

— Мотис е много предпазлив и добре защитен. Банката е твърде добре охранявана през деня.

— Да го спипаме навън.

— Движи се с бронирана карета, с дузина стражи. Ако се опитаме да го спрем, ще е твърде голям риск.

Тръпката хвърли още едно дърво в огъня и протегна ръце към пламъците.

— А в къщата му?

— Проследихме го дотам — изръмжа Морвийр. — Живее на ограден остров в залива, където са именията на градските старейшини. Простолюдието не се допуска. Няма как да се доберем до къщата дори да разберем коя е точно. Не знаем колко стражи, слуги и членове на семейството има там. Не знаем нищо. Отказвам да подхвана толкова сложна работа само на предположения. Какво не поемам никога, Дей?

— Рискове.

— Точно така. Аз работя с определености, Муркато. Затова се обърна към мен. Нает съм да убия определен човек, а не за касапско изпълнение, в което жертвата да се измъкне. Вече не сме в Каприл…

— Знам къде сме, Морвийр. Какво предлагаш?

— Събрах необходимата информация и изготвих план за достигане на желания ефект. Само трябва да си осигуря достъп до банката през нощта.

— И как планираш да го постигнеш?

— Как планирам да го постигна, Дей?

— Чрез внимателно прилагане на логика, наблюдение и методика.

Морвийр отново докара противната си усмивка.

— Точно така.

Монца погледна настрани към Бена. Само че Бена беше мъртъв, а на негово място стоеше Тръпката. Севернякът повдигна вежди, въздъхна и отново се обърна към огъня. „Дай ми само зли хора за приятели“, беше написал Вертурио. Но все някъде трябваше да има граница.

Заровете показаха две двойки. Две по две е четири. Две плюс две е четири. Същият резултат, независимо дали ще събереш заровете, или ще ги умножиш. Тази мисъл караше Дружелюбния да се чувства безпомощен. Безпомощен, но спокоен. Всички тези хора се мъчеха да свършат нещо, но колкото и да се стараеха, резултатът си оставаше същият. Заровете бяха пълни с поука. Стига да можеш да я извлечеш.

Групата се бе разделила на две двойки. Морвийр и Дей бяха едната. Учител и ученичка. Те стояха заедно, говореха заедно и се смееха на останалите. Но напоследък Дружелюбния забелязваше, че Муркато и Тръпката оформят друга двойка. Двамата клечаха заедно на парапета, черни фигури на фона на нощното небе, и се взираха към огромния тъмен силует на банката. Той знаеше, че хората често се стремят да оформят двойки. Всички освен него. Той си стоеше сам, в сенките. Може би наистина в него имаше нещо сбъркано, както му бяха казали съдиите.

Саджаам беше избрал да се сдружи с него в Убежището, но Дружелюбния не хранеше илюзии. Саджаам го бе избрал, защото беше полезен. Защото другите се бояха от него. Както и от всички останали в мрака. Но Саджаам поне не се преструваше. Той беше единственият честен човек, когото познаваше, и уговорката им бе честна. Саджаам бе събрал достатъчно пари, за да откупи свободата си. Но беше почтен мъж и след като се измъкна, не забрави Дружелюбния. Върна се, за да освободи и него.