Джо Абъркромби - Отмъщението на Монца

Извън затвора нямаше правила и нещата бяха различни. Саджаам си имаше друга работа и Дружелюбния отново остана сам. Не че му пречеше. Беше свикнал, а и си имаше заровете за компания. Ето как се озова на този тъмен покрив в Уестпорт посред зима. С тези две неравностойни двойки от непочтени хора.

Стражите също идваха на две двойки, по четирима на един патрул и общо две четворки. Обикаляха неспирно около банката цяла нощ. Валеше нещо средно между дъжд и сняг. Въпреки това те не спираха да патрулират в мрака. Единият патрул се зададе по уличката. Мъжете бяха добре бронирани и носеха алебарди на рамо.

— Ето ги отново — каза Тръпката.

— Виждам — озъби се Морвийр. — Почвай да броиш.

Високият гърлен шепот на Дей се разнесе в нощта:

— Едно… две… три… четири… пет… — Дружелюбния се вторачи в мърдащите й устни, забравил напълно за заровете. Устата му мърдаше беззвучно в синхрон с нейната. — Двайсет и две… двайсет и три… двайсет и четири…

— Как да стигна до покрива? — мърмореше Морвийр. — Как да стигна до покрива?

— Въже и кука? — предложи Муркато.

— Твърде бавно, твърде шумно, твърде несигурно. Въжето ще се вижда през цялото време, дори да предположим, че успеем да закачим куката. Не. Трябва ни метод, който да не позволява инциденти.

Дружелюбния се молеше да млъкнат, за да може да слуша броенето на Дей. Чак онази работа го болеше от напъване да чуе гласа й.

— Сто и дванайсет… сто и тринайсет… — Той затвори очи и подпря глава на стената, а пръстът му започна да отмерва в такт. — Сто осемдесет и две… сто осемдесет и три…

— Никой не може да се изкачи по стената — чу се гласът на Муркато. — Никой. Твърде е гладка и отвесна. Освен това и шиповете пречат.

— Напълно съм съгласен.

— Да проникнем във вътрешността.

— Невъзможно. Твърде много свидетели. Трябва да минем по стената и през прозорците на покрива. Поне уличката е пуста нощно време. Това е в наша полза.

— Ами другите страни на сградата?

— Северната фасада е по-осветена и по-оживена. На изток е входът, където има четирима допълнителни стражи. Южната е като тази, но там няма достъп до съседен покрив. Не. Тази стена е единствената ни възможност.

Дружелюбния зърна мъждукащата светлина в дъното на уличката. Следващият патрул два пъти по двама стражи, двама плюс двама, четирима, обикалящи за пореден път банката.

— Цяла нощ ли патрулират?

— По някое време ги сменят други две четворки. Обикалят така до сутринта.

— Двеста деветдесет и едно… двеста деветдесет и две… и ето ги отново. — Дей цъкна с език. — Около триста.

— Триста — изсъска Морвийр и Дружелюбния видя как поклати глава в мрака. — Не е достатъчно.

— Тогава как? — озъби се Монца.

Дружелюбния стисна отново заровете, усети познатите им ръбове в шепата си. На него не му пукаше как ще влязат в банката и дали въобще ще успеят. Главните му надежди бяха свързани с това Дей да почне да брои отново.

— Трябва да има начин… трябва.

— Аз ще го направя. — Всички се обърнаха. Тръпката седеше на парапета, бледите му ръце се люлееха.

— Ти? — подсмихна се Морвийр? — Как?

Дружелюбния едва различи усмивката на северняка в мрака.

— С магия.

Стражите изтрополиха по алеята. Четирима, с нагръдници, стоманени шлемове и алебарди, чиито остриета отразяваха светлината на фенерите. Тръпката се притисна в сянката на прага, докато отминат, изчака няколко нервни мига, прекоси уличката и спря пред колоната, която беше избрал. Започна да брои. Около триста секунди, за да стигне до покрива. Погледна нагоре. Изглеждаше доста гадно. Защо, по дяволите, се бе навил на това? Само за да изтрие усмивката на онзи идиот Морвийр и да покаже на Муркато, че си струва парите?

— Винаги съм бил най-лошият си враг — прошепна той. Имаше твърде много гордост. Както и ужасяваща слабост към добре изглеждащи жени. Кой би помислил?

Извади въже, дълго около две стъпки, с примка в единия край и кука в другия. Хвърли поглед към прозорците на отсрещните сгради. Повечето капаци бяха затворени заради студа, но имаше някои открехнати, а и два-три прозореца още светеха. Зачуди се какъв ли е шансът някой да забележи как се катери по стената на банката. Със сигурност беше по-голям, отколкото му харесваше.

— Най-шибаният лош враг. — Застана в основата на колоната.

— Тук някъде е.

— Къде бе, идиот?

Тръпката замръзна, въжето увисна в ръцете му. Чуха се стъпки и дрънчене на броня. Скапаните стражи се връщаха. Не се бе случило ни веднъж за петдесет обиколки. Всичките приказки за наука на проклетия отровител се бяха оказали глупости и сега Тръпката щеше да го отнесе. Притисна се към сенките и усети как големият арбалет на гърба му остърга камъните. Как, по дяволите, щеше да го обясни? Просто излязох да се поразходя с тоя арбалет и черните дрехи?