Джо Абъркромби - Отмъщението на Монца

— Аха. Бих се с гуркулите. Оттам ми е този белег. — Той дръпна ръкава, за да покаже белега на китката си. Тя го изгледа странно. Сякаш почти с уважение. Това му хареса. От доста време всички го гледаха само с отвращение.

— Стоял ли си в сянката на Кулата на Създателя?

— По-голямата част от града е в сянката й, по едно или друго време.

— Как изглежда?

— По-тъмна, отколкото отвън. Като всички сенки.

— Ха. — Тръпката за пръв път видя усмивка на лицето й и реши, че й отива. — Винаги съм казвала, че един ден ще отида.

— В Адуа ли? Какво те спира?

— Шестима мъже, които трябва да убия.

Тръпката изду бузи.

— Аха. — Отново го обзе тревожно чувство и се зачуди защо по дяволите се бе замесил в това. — Винаги съм бил най-лошият си враг.

— Остани край мен. — Усмивката й се разшири. — Скоро ще имаш по-лоши. Пристигнахме.

Целта не се оказа особено примамлива. Тясна мрачна уличка. Порутени сгради с изгнили капаци и напукани тухлени стени. Той поведе коня след каруцата през тъмна арка, а Муркато затвори скърцащите порти и ги залости с ръждиво резе. Тръпката върза коня си на един прогнил стълб в буренясалия двор.

— Палат — измърмори той, загледан към правоъгълното парче сиво небе, което се извисяваше над тях. Стените бяха покрити с повехнал бръшлян, капаците на прозорците висяха на пантите си. — Ама едно време.

— Избрах го заради разположението — отвърна Муркато. — Не заради обстановката.

Влязоха в мрачен коридор. Празни врати, водещи към празни помещения.

— Доста стаи има.

— Двайсет и две — каза Дружелюбния.

Ботушите им затропаха по скърцащото стълбище.

— Как ще започнеш? — обърна се Муркато към Морвийр.

— Вече почнах. Изпратени са писма. Утре сутрин ще внесем солиден депозит във „Валинт и Балк“. Достатъчно голям, за да ангажира вниманието на старшия служител. Аз, ученичката ми и твоят човек, Дружелюбния, ще се вмъкнем като търговец и неговите служители. Ще се срещнем и ще потърсим възможност да убием Мотис.

— Толкова просто?

— При тази работа често опира до уцелване на подходящия момент. Но ако не успеем, ще положа основите на по-структуриран план.

— Ами ние? — попита Тръпката.

— Нашата работодателка има доста впечатляваща визия и може да бъде разпозната. Докато ти — Морвийр се изхили от стълбището — стърчиш като крава сред вълци и си също толкова полезен. Прекалено си висок, имаш много белези и дрехите ти са твърде дивашки, за да имаш място в банка. Колкото до косата…

— Пфу — поклати глава Дей.

— Това какво означава?

— Точно каквото казах. Просто си твърде… — Морвийр махна с ръка. — Северен.

Муркато отключи вратата в горния край на стълбището и я отвори. Тръпката последва останалите, като примигваше от слънчевата светлина.

— В името на мъртвите. — Наоколо се простираше мешавица от най-различни покриви, червени керемиди, сиви плочи, гниещи дъски, ръждясала мед, платнища, кожи и мъх. Плетеница от подпори, пробити улуци, закрепени с вериги, висящи простори, нагъчкано едно върху друго, под всякакъв ъгъл, заплашващо, че всеки момент ще се срути на улицата. Димът от безбройните комини почти скриваше слънцето. Тук-там над хаоса стърчеше кула или купол, както и самотни дървета, успели някак да израснат. Морето сивееше в далечината, гората корабни мачти се поклащаше неритмично.

Оттук се чуваше шумът на целия град. Работа и игра, викове на продавачи, скърцане на колела и звън на чукове, откъси от песни и музика, радост и отчаяние, всичко се смесваше като яхния в гигантски казан.

Тръпката се приближи до покрития с лишеи парапет и надникна. Долу по павираната улица се движеха хора, като придошла вода в каньон. На отсрещната страна се извисяваше чудовищна сграда.

Стената й беше от гладко издялани камъни с колони на всеки двайсет крачки, по-дебели, отколкото той можеше да обгърне. С украса от издялани лица и листа. На втория и третия етаж имаше малки прозорчета, а на следващия доста по-големи, всичките със здрави метални решетки. По ръба на плоския покрив имаше извити навън черни метални шипове.

Морвийр се усмихна.

— Дами, господа и диваци, представям ви уестпортския клон на Банкова къща „Валинт и Балк“.

Тръпката поклати глава.

— Прилича на крепост.

— На затвор — промърмори Дружелюбния.

— На банка — изхили се Морвийр.

Вътрешността на уестпортския клон на „Валинт и Балк“ беше кънтяща пещера от червен порфир и черен мрамор. Излъчваше мрачното величие на императорска гробница. Оскъдната светлина проникваше през малки високо разположени прозорци, решетките им хвърляха кръстовидни сенки по пода. Редица големи мраморни бюстове наблюдаваше неодобрително посетителите. Вероятно изобразяваха най-великите търговци и финансисти на Стирия. Престъпници, превърнали се в герои благодарение на колосалния си успех. Морвийр се зачуди дали Сомену Хермон е сред тях. Мисълта, че известният търговец заплаща индиректно услугите му, го накара да се усмихне още повече.