Джо Абъркромби - Отмъщението на Монца

— Според мен се е изпуснал — обади се Морвийр. — Но ме съмнява, че можехме да доловим разликата в миризмата.

Усмивката на Тръпката замръзна. Спомни си как стоеше в градината, мръщеше се и се опитваше да изглежда опасно. След това усети замайване. Опита да повдигне ръка, но не можа. Опита да каже нещо, но не успя. После се свлече на земята. След това не помнеше.

— Какво ми направихте? — Той понижи глас. — Магия?

Дей се разсмя така, че от устата й захвърчаха парченца ябълка.

— Става все по-добре.

— А аз смятах, че ще е неприятен спътник — подсмихна се Морвийр. — Ха, магия! Това е като една от онези истории.

— Като в дебелите глупави книги! Магове, дяволи и подобни глупости! — Дей едва се сдържаше. — Глупави истории за деца!

— Добре де — въздъхна Тръпката. — Разбирам. Тъп съм като пъстърва във вир. Не е магия. Тогава какво?

— Наука. — Дей продължаваше да се усмихва.

Тръпката не схвана веднага.

— Това какво е? Друг вид магия?

— Не. Точно обратното — изсумтя Морвийр. — Науката е система от рационални мисли, създадена да изследва света и да установи принципите, според които той функционира. Ученият използва тези принципи, за да постигне желания ефект. Нещо, което би изглеждало магическо в очите на примитивните хора. — Тръпката се затрудни с дългите стирийски думи. За човек, който твърдеше, че е умен, Морвийр имаше неприятния навик да усложнява простите неща. — Съответно, магията е система от заблуждения, създадена да залъгва идиотите.

— Да бе. Значи аз съм най-тъпото копеле в Кръга на света? Цяло чудо е как не се насирам, ако не мисля за задника си непрекъснато.

— И аз това се чудех.

— Магията съществува — изръмжа Тръпката. — Видях как една жена призова мъгла.

— Така ли? И какво й беше необичайното на мъглата? Имаше магически цвят? Зелена? Оранжева?

Тръпката се намръщи.

— Нормална си беше.

— Значи една жена я призова и тя се появи. — Морвийр повдигна вежди към ученичката си. — Цяло чудо. — Тя се усмихна и захапа ябълката.

— Виждал съм и един мъж, покрит със символи. Половината му тяло беше неуязвимо. Лично го наръгах с копие. Беше смъртоносен удар, а дори не му остави белег.

— Ауууу! — Морвийр вдигна ръце и потрепери като дете, видяло призрак. — Магически символи! Първо е нямало рана, а после… пак е нямало рана? Признавам! Светът е пълен с чудеса.

Дей отново се разхили.

— Знам какво видях.

— Не, объркани приятелю. Мислиш си, че знаеш. Няма такова нещо като магия. Не и в Стирия.

— Само предателство — обади се Дей, — война, болести и начини за изкарване на пари.

— Защо въобще си дошъл в Стирия? — попита Морвийр. — Защо не си остана в обгърнатия в мистични мъгли Север?

Тръпката се почеса бавно по врата. Причината вече му се струваше странна, а и се чувстваше още по-глупаво да я изрече на глас.

— Дойдох, за да стана по-добър човек.

— Като гледам откъде почваш, едва ли ще ти е крайно трудно.

Тръпката все още имаше известна гордост и този задник започваше да го дразни. Едно време щеше просто да го прасне с брадвата. Но все пак се опитваше да бъде добър, затова се надвеси и заговори бавно и внимателно на северняшки.

— Мисля, че главата ти е пълна с лайна, което не е изненадващо, защото в лицето приличаш на задник. Всички дребосъци сте еднакви. Все опитвате да се изкарате умни, за да има с какво да се гордеете. Няма значение колко ще ми се присмивате, аз вече съм спечелил. Ти никога няма да бъдеш висок. — Лицето му се озари от усмивка. — Само ще си мечтаеш да можеш да видиш другия край на претъпкана стая.

Морвийр се намръщи.

— Какво означава това бръщолевене?

— Ти си шибаният учен. Сам се досети.

Дей се разсмя весело, но Морвийр я изгледа мрачно. Въпреки това тя продължи да се усмихва, довърши ябълката и хвърли огризката. Тръпката изостана и загледа полузамръзналите нивя. Това го накара да се замисли за дома. Въздъхна и дъхът му излезе на пара към сивото небе. Всичките му приятели бяха воини. Карли и Именувани мъже, повечето от които вече бяха обратно в калта, по един или друг начин. Реши, че Дружелюбния е най-близо до това сред познатите му в Стирия, и смуши коня към него.

— Хей.

Дружелюбния не отговори. Дори не помръдна глава, за да даде знак, че го е чул. Тишината се проточи. Лицето му беше като тухлена стена и не предполагаше шеги и усмивки. Но пък човек трябва да се държи за надеждата, нали?

— Значи си бил войник, а?

Дружелюбния поклати глава.

— Но си се бил в битки?