Джо Абъркромби - Отмъщението на Монца

Очите й бяха безжалостни, като две колби с отрова.

— Само смъртта ще ме спре. Моята или на Орсо.

— Без значение от цената? Без значение от болката? Без значение кой ще загине по пътя?

— Без значение — изръмжа тя.

— Мисля, че съм почти убеден в размерите на твоята отдаденост.

— Изцяло — почти извика Монца.

Морвийр се усмихна.

— Тогава може да работим. Само при това положение. Какво не признавам никога, Дей?

— Половинчатости — измърмори помощничката му; гледаше последния останал сладкиш.

— Точно така. Колко души трябва да убием?

— Шестима — каза Муркато. — Включително Орсо.

— Тогава цената ми е десет хиляди монети за другите, платени при доказана смърт, и петдесет хиляди за херцога на Талинс.

Лицето й леко трепна.

— Не е учтиво да се преговаря, докато клиентът е безпомощен.

— Учтивостта няма голямо място в разговор за убийства. При всички случаи аз не се пазаря.

— Съгласна съм.

— Радвам се. Противоотровата, моля.

Дей отвори една стъкленица, топна леко върха на тънкия нож в гъстата течност и му го подаде с дръжката напред. Той спря, взрян в студените сини очи на Муркато.

Предпазливостта на първо място, винаги. Тази жена, наричана Змията на Талинс, беше крайно опасна. Ако Морвийр не го знаеше от репутацията й, от разговора, от работата, за която го бе ангажирала, щеше да го прочете в този едничък поглед. Сериозно се замисли дали да не я наръга фатално, да хвърли северняка в реката и да забрави за цялата работа.

Но да убие Великия херцог Орсо, най-могъщия човек в Стирия? Да промени хода на историята с едно майсторско използване на изкуството си? Поне делото, ако не името му, да остане във вековете? Какъв по-хубав начин да довърши една кариера с недостижими постижения? Самата мисъл го накара да се усмихне широко.

Той въздъхна тежко.

— Надявам се, че няма да съжалявам. — Наведе се и убоде лекичко ръката на Муркато; пусна й само една капка кръв.

След няколко минути противоотровата започна да действа. Монца се намръщи и изви глава в една, а после и в друга посока, за да раздвижи схванатите си мускули.

— Изненадана съм.

— Така ли? Защо?

— Очаквах майстор отровител, а не някакъв дребен смешник.

Усмивката на Морвийр изчезна. Разбира се, трябваше му само миг, за да се овладее. И да спре с мръщене кикотенето на Дей.

— Надявам се, че временната парализа не е била твърде неприятна. Нали ми е простено? Ако ще работим заедно, няма да е добре отношенията ни да са помрачени.

— Разбира се. — Тя започна да раздвижва раменете си, а в ъгъла на устата й се появи лека усмивка. — Имам нужда от това, което предлагаш, а ти искаш това, което имам. Работата си е работа.

— Чудесно. Великолепно… Несравнимо. — Морвийр се усмихна широко.

Но не й повярва и за момент. Това беше най-смъртоносната задача, с най-смъртоносния работодател. Монцаро Муркато, известна като Касапина на Каприл, не беше от прощаващия тип. Не му беше простила. Ни най-малко. От този момент предпазливостта трябваше да е на първо, второ и трето място.

На билото Тръпката дръпна юздите на коня. Околността беше осеяна с ниви, самотни ферми и сгушени селца, както й съвсем рехави горички. На десетина мили се виждаше мрачното море, извивките на залива и бледите очертания на града. Малки кулички, издигнати на трите хълма под сивото небе.

— Уестпорт — каза Дружелюбния до него.

Колкото повече се приближаваха до проклетото място, толкова по-неспокоен ставаше Тръпката. Освен това беше схванат, настинал и отегчен. Намръщи се към Муркато, която яздеше сама начело. Закачулена тъмна фигура, сливаща са с мрачния пейзаж. Колелата на каруцата скърцаха по пътя. Конете тропаха и пръхтяха. В голите полета се чуваше грачене. Но никой не говореше.

Групата беше намусена през цялото пътуване. Нормално, като се имаше предвид целта на пътешествието. А именно — убийство. Зачуди се какво ли би казал баща му за това. Пукащия врат се придържаше към старите традиции и винаги се стараеше да прави правилното. Убийството на непознат за пари не влизаше в тази концепция, колкото и да го въртеше из главата си.

Внезапно се разнесе висок смях. Беше Дей, която седеше в каруцата до Морвийр и хрупаше ябълка. Тръпката не беше чувал смях от доста време и това го привлече като пеперуда към свещ.

— На какво се смееш? — И се усмихна, очаквайки шегата.

Тя се обърна към него, поклащаше се в ритъм с каруцата.

— Чудех се дали си се изпуснал, когато се свлече от стола като преобърната костенурка.