Джо Абъркромби - Отмъщението на Монца

— Предполагах, че ще си счупиш главата, стига въобще да стигнеш достатъчно високо.

Той се почука по главата с пръст.

— Това е най-здравата ми част. Отърва ли се от нашите приятели?

— Изпратиха ме през половината път до улица „Лорд Сабелди“. Ако знаех, че са толкова лесни, щях да ги дръпна още отначало.

Тръпката се ухили.

— Радвам се, че ги дръпна. Иначе те щяха да ме одърпат.

— Не можех да го допусна. Имаме още много работа.

Тръпката размърда рамене с неудобство. Понякога забравяше, че работата, за която са тук, включва основно убийство.

— Студено, а?

— По нашия край си е направо летен ден — изсумтя той, измъкна тапата от бутилката и й я подаде. — Това може да те постопли.

— Много предвидливо. — Тя отпи голяма глътка, тънките мускули по врата й помръднаха.

— Като за член на банда наемни убийци съм доста предвидлив.

— Трябва да знаеш, че някои наемни убийци са доста свестни. — Монца отпи още веднъж и му върна бутилката. — Не и от тази банда, разбира се.

— Така е, по дяволите. Всички сме боклуци. Дори жените.

— Вътре ли са? Морвийр и малкото му ехо?

— Аха. И то от доста време.

— А Дружелюбния?

— И той е с тях.

— Морвийр каза ли колко ще се бави?

— Той да каже нещо? Мислех, че аз съм оптимистът.

Зачакаха приклекнали в студената тишина, притиснати до парапета, взрени в тъмните очертания на банката. По някаква причина Тръпката се чувстваше доста нервен. Дори повече от очакваното около предстоящото убийство. Хвърляше крадешком погледи към нея и не отклоняваше очи достатъчно бързо, когато го засечеше.

— Значи няма какво да правим, освен да чакаме на студа — каза тя.

— Предполагам. Освен ако не искаш да ме подстрижеш още по-късо.

— Страх ме е да извадя ножиците, защото ще почнеш да се събличаш.

Той се ухили.

— Браво. Това ти спечели нова глътка. — И й подаде бутилката.

— Наистина съм доста шеговита за жена, която наема убийци. — Монца се приближи още повече, за да я вземе. Достатъчно, че да почувства гъделичкане в страната откъм нея. Достатъчно, за да усети как дъхът му се учестява. Погледна настрани, за да не се излага повече от обичайното за последните две седмици. Чу я как отваря бутилката и отпива. — Благодаря.

— Няма нищо. Ще направя всичко, което трябва, вожде. Само кажи.

Когато се обърна, видя, че го гледа втренчено, с присвити устни, сякаш преценяваше колко струва.

— Има едно нещо…

Морвийр постави внимателно последната оловна пречка на мястото й, наслага стъклата и прибра инструментите си и маджуна.

— Ще свърши ли работа? — попита бей.

— Съмнява ме, че ще издържи на буря, но ще изкара до утре. След това, подозирам, че ще имат много по-сериозни неприятности от протекъл покрив.

Стана и тръгнаха заедно към парапета.

Дружелюбния вече беше минал по въжето. Морвийр надникна през ръба. Под шиповете и статуите гладките колони се спускаха към павираната улица. Един от патрулите мина, фенерите се люшкаха.

— Ами въжето? — изсъска Дей, щом стражите се отдалечиха. — Ще го видят, щом се съмне.

— Не съм пропуснал нито един детайл. — Морвийр се усмихна и извади от вътрешния си джоб малка стъкленица. — Няколко капки ще прегорят възела известно време след като минем. Трябва само да изчакаме от другата страна и ще си го приберем.

Помощничката му не изглеждаше убедена, доколкото можеше да види в мрака.

— Ами ако прогаря по-бързо?

— Няма.

— Според мен е доста рисковано.

— Скъпа, какво не поемам никога?

— Рискове, но…

— Щом се притесняваш, мини първа.

— Определено. — Дей се хвана сръчно за въжето и увисна. Отне й само около трийсет секунди, за да се прехвърли от другата страна.

Морвийр отвори стъкленицата и капна няколко капки на възела. Замисли се и капна още две. Нямаше желание да чака проклетото въже, докато съмне. Изчака следващият патрул да отмине и се покатери на парапета. Трябваше да признае, че го направи с по-малко грация от ученичката си. Но пък нямаше нужда да бърза. Предпазливостта на първо място. Хвана въжето в защитените си с ръкавици ръце, преметна единият крак отгоре и посегна да вдигне другия… Чу се звук от сцепване и студеният вятър облиза голото му коляно.

Морвийр погледна надолу. Крачолът му се бе закачил за един шип и се бе разпрал почти до задника. Той зарита, за да освободи крака си, но само го заклещи още повече.

— Проклятие! — Това определено не беше част от плана. От парапета, където бе завързано въжето, се издигаше лек пушек. Явно киселината действаше по-силно от очакваното.