Джо Абъркромби - Отмъщението на Монца

— Муркато, още нещо! — Тя се обърна. Рогонт стоеше сам край картите. Ишри бе изчезнала така внезапно, както се бе появила. — Виждам, че позицията ти е слаба и затова се правиш на силна. Такава си си, безразсъдно смела. Не бих те приел другояче. Но и аз съм си аз. Ако искаш общият ни брак да върви гладко за в бъдеще, показвай повече уважение.

Монца се поклони подигравателно.

— Ваша бляскавост, не само съм слаба, но и изпълнена със съжаление.

Рогонт само поклати глава.

— Моят офицер трябваше да извади меча си и да те прониже.

— Ти така ли щеше да направиш?

— Не, уви. — Той отново погледна картите. — Аз щях да помоля за още плюнка.

Докато вървеше безшумно по мрачния коридор, Шенкт си тананикаше. Не че можеше да докара мелодията. Беше някаква набила се в ума му песничка, която сестра му му пееше, като беше малък. Все още виждаше светлината в косата й, прозореца зад гърба й и лицето в сянка. Отдавна отминало време. Избледняло като евтина боя на слънцето. Хич го нямаше в пеенето. Но си тананикаше и си представяше как сестра му пее с него.

Прибра ножа и издяланата птица. Беше почти готов. Само клюнът му създаваше проблеми, но не искаше да го счупи, като прибърза. Търпение. Жизненоважно както за резбаря, така и за убиеца. Спря пред вратата. От мек бял бор, с много чепове, направо паянтова. Над долния праг се процеждаше светлина. Шенкт си мечтаеше работата му да го води на по-хубави места. Вдигна крак и разби ключалката с един ритник.

Осем чифта ръце посегнаха към оръжията, когато вратата се отметна. Осем намръщени лица се втренчиха в него, седем мъже и една жена. Шенкт познаваше повечето. Бяха сред коленичилите в полукръг в залата на Орсо. Изпратени след убийците на принц Арио. Може да се каже другари. Ако мухите по трупа бяха другари на лъва, извършил убийството. Не очакваше подобни типове да го изпреварят, но отдавна бе спрял да се изненадва на повратите на живота. Неговият криволичеше като смъртно ранена змия.

— В лош момент ли идвам?

— Това е той.

— Онзи, дето не коленичи.

— Шенкт. — Последното го каза мъжът, който му бе препречил пътя в тронната зала на Орсо. Когото бе посъветвал да се моли. Шенкт се надяваше да е приел съвета му, но не изглеждаше много вероятно. Двама се отпуснаха и прибраха оръжията си, решили, че е от тях.

— Брей, брей. — Някакъв мъж с белези от шарка и дълга черна коса явно беше начело. Посегна и бутна лъка на жената надолу с един пръст. — Аз съм Малт. Идваш тъкмо навреме, за да ги заловим.

— Тях?

— Онези, за които негово превъзходителство херцог Орсо плаща. Ти за кои мислиш? Ей там са. В пушилнята отсреща.

— Всичките?

— Поне водачката.

— Откъде знаете, че е тя?

— Пело я познава. Нали, Пело?

Пело имаше увиснали мустаци и беше потен.

— Муркато е. Онази, дето водеше армията на Орсо при Суит Пайнс. Беше във Визерин преди месец. Бяхме я пленили. Лично я разпитвах. Там севернякът загуби окото си. — Сигурно ставаше дума за Тръпката, когото бе споменал Саджаам. — А няколко дни по-късно в двореца на Салиер уби Ганмарк, генерала на Орсо.

— Самата Змия на Талинс — каза гордо Малт. — Още е жива. Какво мислиш?

— Смаян съм. — Шенкт се приближи към прозореца и надникна през улицата. Доста мизерно място за прославен генерал, но такъв бе животът.

— Има ли някой с нея?

— Само севернякът. Нищо, което да ни затрудни. Ним Късметлийката и две от нейните момчета чакат в задната уличка. При следващия удар на часовника атакуваме. Няма да се измъкнат.

Шенкт огледа всичките подозрителни лица и им даде шанс.

— Всички ли сте уверени? Всички?

— Разбира се. Тук няма глезльовци, приятел. — Малт го изгледа с присвити очи. — Ще се присъединиш ли?

— Към вас? — Шенкт въздъхна. — Големите бури събират странни спътници.

— Приемам го за да.

— Не ни трябва тоя шибаняк. — Мъжът, на когото бе казал да се моли, измъкна извит нож. Явно му липсваше търпение. — Викам да му прережем гърлото и да не делим с него.

Малт внимателно избута ножа му настрани.

— Не е нужно да сме алчни. И преди съм попадал на такава работа. Всички мислят за парите, а не за задачата и само си пазят гърбовете. Лошо е за здравето и за бизнеса. Ще го направим цивилизовано или въобще няма да се захващаме. Какво ще кажеш?

— Цивилизовано — отвърна Шенкт. — Нека да убиваме като почтени хора.

— Точно така. Орсо плаща достатъчно. Всеки ще има дял и всички ще сме богати.

— Богати ли? — Шенкт се усмихна тъжно и поклати глава. — Мъртвите не са нито богати, нито бедни. — На лицето на Малт тъкмо започваше да се изписва изненада, когато пръстът на Шенкт го разцепи прецизно на две.