Джо Абъркромби - Отмъщението на Монца

Тръпката седеше на мръсното легло, опрял гръб на стената, а Монца се бе проснала върху него. Главата й лежеше в скута му, а от устата й се чуваше леко похъркване. В превързаната си лява ръка все още стискаше лулата, от която излизаше кафеникав пушек. Тръпката се намръщи на пълзящия дим, който изпълваше стаята със сладникава мъгла.

Хъскът беше добър за болката. Прекалено добър. Толкова добър, че постоянно имаш нужда от още. След известно време дори да си удариш пръста и решаваш, че е основателна причина. Но пушенето на хъск отнемаше остротата на човек и го правеше мек. Може би Монца имаше повече от достатъчно острота в себе си, но Тръпката беше неспокоен. Пушекът дразнеше ноздрите му и го караше да се отвращава и да жадува едновременно. Под бинтовете окото продължаваше да го сърби. Дали пък да не си дръпне от лулата? Какво толкова…

Внезапно изпита паника и се измъкна изпод Монца, сякаш бе затрупан жив. Тя измърмори нещо и се отпусна. Клепачите й потрепваха, косата й беше полепнала по отпуснатото лице. Тръпката стана и отвори раздрънканите капаци на прозореца. Пред очите му се откри задната уличка. Усети студения, миришещ на пикня въздух. Тази миризма поне беше честна.

Пред задната врата стояха двама мъже и жена с вдигната ръка. От високата часовникова кула на отсрещната улица прозвуча звън. Жената свали ръката си, кимна и мъжете извадиха меч и боздуган. Тя отвори вратата и тримата се вмъкнаха вътре.

— Мамка му — изсъска Тръпката. Почти не вярваше на очите си. Трима, а сигурно имаше и други, които щяха да влязат отпред. Нямаше време за бягство. А пък и вече му бе писнало да бяга. Все още имаше гордост, нали? Бягството от Севера в шибаната Стирия го бе накиснало в тази едноока каша.

Посегна към Монца, но спря. В такова състояние нямаше полза от нея. Остави я и измъкна големия нож, който му бе подарила при първата им среща. Дръжката легна удобно в ръката му и той я стисна здраво. Нападателите сигурно бяха по-добре въоръжени, но пък дългите мечове не работеха добре в тесни помещения. Изненадата беше на негова страна, а изненадата беше най-доброто оръжие. Притисна се в сенките до вратата. Сърцето му думтеше лудо, дъхът пареше в гърлото. Нямаше страх, нямаше колебание, само гневна готовност.

Чу стъпките им в коридора и се подсмихна. Не знаеше защо — нещата изобщо не бяха смешни. Изскърцване и приглушено псуване. Явно не бяха най-кадърните убийци в Кръга на света. Прехапа устна, за да не се разсмее с глас. Монца се размърда в мръсните завивки и се усмихна.

— Бена… — прошепна едва чуто. Вратата се отвори с трясък и нахлу онзи с меча. Монца отвори очи. — К’во…

Вторият мъж влетя глупаво — блъсна се в съучастника си. Вдигнатият боздуган остърга ниския таван и събори малко мазилка. Държеше го така, все едно го предлага. Тръпката реши, че е грубо да откаже, и го измъкна от ръцете му, докато наръгваше първия в гръб.

Острието влезе и излезе бързо. Светкавични промушвания, чак до дръжката. Тръпката ръмжеше през зъби, давеше се в остатъците от смеха и продължаваше да ръга. Промушеният само пъшкаше, без да осъзнава какво става. Накрая се завъртя и повлече ножа от ръката на Тръпката.

Другият се обърна, очите му бяха ококорени.

— А…

Тръпката го удари в носа с дръжката на боздугана и го събори към огнището. Мечът на пронизания удари стената над Монца, а самият той се стовари върху нея. Нямаше нужда да се тревожи повече за него.

Тръпката клекна, за да не удари боздугана в тавана, заръмжа и замахна. Удари втория нападател в челото и му разцепи черепа.

Чу писък зад себе си и се завъртя. Жена. Налиташе му с два ножа. Монца, която риташе, мяташе се и се мъчеше да се измъкне изпод трупа, я препъна, без да иска. Жената изпищя от яд, блъсна се в ръцете на Тръпката и изтърва единия нож. Той сграбчи другата й китка, дръпна я и паднаха върху тялото на онзи с боздугана. Удари си главата в камината и това за момент го заслепи.

Все пак удържа хватката. Усещаше как ноктите й дращят по бинтовете. Двамата ръмжаха гневно. Косата й го гъделичкаше, беше изплезила език и натискаше ножа, за да го забие в гърлото му. Дъхът й миришеше на лимони. Тръпката я удари с чело в челюстта. Главата й се отметна, зъбите прехапаха езика.

В същия момент в ръката й се заби меч. Върхът почти закачи рамото на Тръпката и го накара да се свие назад. Видя пребледнялото лице на Монца и все още разфокусирания й поглед. Жената изпищя и опита да се отскубне. Нов несръчен удар с плоското на меча по главата я отхвърли настрани. Монца се блъсна в стената, залитна към леглото и насмалко да се пореже сама. Тръпката изтръгна ножа от хлабавата хватка на жената и го заби в гърлото й чак до дръжката. По стената и по ризата на Монца плисна кръв.