Джо Абъркромби - Отмъщението на Монца

Беше загубила пръстена на Бена. Непрекъснато докосваше средния си пръст с палец и се разочароваше, че не го намира. Красивият камък не променяше факта, че Бена е мъртъв. Но имаше чувството, че е загубила някаква част от него, която е стискала досега. Едно от малкото неща, които си струваха опазването.

Имаше късмет, че бе загубила в Пуранти само това. Беше невнимателна и това щеше да й коства живота. Трябваше да спре да пуши. Да започне ново начало. Трябваше, но въпреки това пушеше повече от всякога. Всеки път като се разбудеше от сладникавото опиянение, се заричаше, че това е последно, но след няколко часа почваше да се поти от отчаяние. Гаденето идваше на вълни, всяка по-силна от предишната. Всяко въздържане изискваше героично усилие, а Монца не беше герой, независимо какво скандираха хората в Талинс едно време. Беше изхвърлила лулата, но при следващия порив купи нова. Всеки път скриваше торбичката с хъск на дъното на различна чанта. Но имаше проблем с това да скриеш нещо от себе си.

Винаги знаеш къде е.

— Не ми харесва тази местност. — Морвийр се надигна от капрата и огледа нивите. — Добра е за засада.

— Затова сме тук — изръмжа Монца. Плетове, тук-там дървета, кафяви къщи и плевни, сами или на групи, пръснати из полята. Много места за криене. Почти нищо не помръдваше. Нямаше звуци, освен враните, платнището на каруцата, мърдащо от вятъра, скърцащите колела, разплискващи локвите по пътя.

— Сигурна ли си, че е благоразумно да се доверяваш на Рогонт?

— Човек не печели битки с благоразумие.

— Да, но планира убийства с него. Рогонт е всепризнато ненадежден дори като за херцог, а освен това ти е стар враг.

— Вярвам му, че ще работи според интересите си. — Въпросът беше още по-изнервящ, защото сама си го задаваше, откакто бяха напуснали Пуранти. — Убийството на Карпи не е риск за него, а ползата, ако докарам Хилядата меча, ще е огромна.

— Това едва ли ще е първата ти грешна преценка. Ами ако ни изостави на пътя на армията? Плащаш ми да убивам по един човек, не да водя война…

— Платих ти да убиеш един човек в Уестпорт, а ти с лекота затри петдесет. Не е нужно да ми даваш уроци по предпазливост.

— Не бяха повече от четирийсет и го направих, за да съм сигурен, че ще спипаме точния. Нима твоята сметка беше по-малка в „Кардоти“? Или в двореца на херцог Салиер? Или в Каприл, да речем? Ще прощаваш, но имам рехава вяра в способностите ти да удържаш насилието под контрол!

— Достатъчно! — изръмжа Монца. — Ти си като коза, която не спира да блее! Върши си работата, за която ти плащам, и толкова!

Морвийр внезапно спря каруцата и Дей писна, защото щеше да си изтърве ябълката.

— Това ли е благодарността, задето ви спасих в последния момент във Визерин? След като така целенасочено игнорира благоразумния ми съвет?

Витари, която лежеше сред провизиите отзад, вдигна дългата си ръка.

— И аз участвах в спасяването. Никой не ми е благодарил.

Морвийр не й обърна внимание.

— Може би трябва да си намеря по-благодарен работодател!

— Може би трябва да си намеря по-послушен шибан отровител!

— Може би…! Чакай! — Морвийр вдигна пръст и затвори очи. — Чакай. — Отвори уста, пое си дълбоко дъх, задържа го за миг и издиша бавно. Още веднъж. Тръпката приближи коня си и повдигна вежди към Монца. Още едно вдишване, след което Морвийр отвори очи и се засмя болезнено фалшиво. — Може би… Трябва да се извиня искрено.

— Какво?

— Осъзнавам, че не винаги съм добра компания. — Витари избухна в смях и Морвийр се намръщи, но продължи: — Ако непрекъснато се противопоставям, то е само защото съм загрижен за успеха на начинанието ни. Никога не съм успявал да бъда сдържан в търсенето на съвършенство. Това е най-необходимото качество за човек, който иска да ти бъде смирен слуга. Ще направиш ли за мен… героично усилие? Да оставим неразбирателството настрана? — Плесна с юздите и подкара каруцата, без да спира да се усмихва през рамо. — Усещам го! Ново начало!

Монца изгледа Дей, която се поклащаше, докато я подминаваха. Русото момиче вдигна вежди, дояде ябълката и хвърли огризката в нивата. Витари свали палтото си и се излегна отзад.

— Слънцето се показва. Ново начало. — Надигна се на лакът и посочи равнината. — А, дъга. Нали знаеш, казват, че в края й има елфско езеро!

Монца се намръщи. Беше по-вероятно да намерят елфско езеро, отколкото Морвийр да положи ново начало. Новопоявилото се покорство беше по-съмнително и от постоянното хленчене.