Джо Абъркромби - Отмъщението на Монца

Измъкна се от плетеницата от крайници, прибра боздугана и ножа си от гърба на онзи с меча и залитна към вратата. Коридорът беше празен. Сграбчи Монца за китката и я дръпна. Тя продължаваше да гледа замаяно, омазана с кръвта на жената.

— Ка… какво…

Той я повлече към стълбите. Ботушите й скърцаха по дъските. През отворената задна врата и навън. Тя залитна и повърна върху стената. Изръмжа и се преви отново. Тръпката натика дръжката на боздугана в ръкава си и хвана главата в шепа, готов да го извади светкавично. Осъзна, че отново се подхилва. Не знаеше защо. Нямаше нищо смешно. Точно обратното, доколкото можеше да каже. Но продължаваше да се смее.

— Трябва да спра да пуша — изпъшка Монца и изплю жлъчка.

— Да бе. Веднага щом ми порасне ново око. — Сграбчи я за лакътя и я поведе към голямата улица. На ъгъла спря, огледа се в двете посоки, после я помъкна нататък.

В стаята имаше само трупове. Шенкт се приближи до прозореца, като заобикаляше кървавите локви, и погледна навън. Нямаше следа от Муркато и едноокия северняк. По-добре, че бяха избягали, отколкото някой друг да ги залови. Нямаше да позволи подобно нещо. Когато поемеше някаква работа, винаги я довършваше.

Огледа се. Муркато и севернякът бяха направили не по-малка касапница, отколкото той с хората на Малт. Стените, подът, таванът и леглото бяха омазани с червено. До огнището лежеше мъж с разцепен череп. Другият беше по очи, с множество прободни рани на гърба, ризата му бе подгизнала от кръв. Жената имаше зееща рана на гърлото.

Ним Късметлийката, явно. Но май късметът я беше изоставил.

— Само Ним значи.

Нещо проблясваше в ъгъла до стената. Шенкт се наведе, взе го и го вдигна към светлината. Златен пръстен с огромен кървавочервен рубин. Твърде скъп пръстен за някоя от тези отрепки. Може би беше на Муркато? Наниза го на пръста си, хвана Ним за глезена и я повлече към леглото. Тананикаше си, докато събличаше трупа.

Десният крак имаше някакъв обрив на бедрото, затова избра левия. Разряза месото с три добре отработени движения. Счупи бедрената става с рязко извъртане на китката, отдели крака, отсече глезена с два удара на извитото острие. Уви отрязания крак с колана, за да стои свит, и го прибра в торбата си.

Дебела пържола от бут на тиган. Винаги си носеше от сулджукската смес от четири подправки и характерното за Пуранти олио с дъх на орехи. Малко сол и смлян пипер. Тайната на доброто месо беше в маринатата. Трябваше да е розово в средата, но не кърваво. Шенкт не разбираше хората, които харесваха кървавото месо, самата мисъл за него го отвращаваше. Малко запържен лук. Можеше да нареже джолана и да направи задушено с корени и гъби и капка отлежал оцет от Мурис…

Кимна доволно, почисти острието, метна торбата на рамо, тръгна към вратата… и спря.

На идване беше подминал пекарна и се сети за хрупкавите пресни самуни на прозореца. Миризмата на пресен хляб. Това славно ухание на честност и доброта. Щеше да му е много приятно, ако беше станал хлебар, а не… това, което беше. Ако не беше срещнал стария си господар. Ако не беше последвал предначертания път и не се бе разбунтувал впоследствие. Замисли се. Дебела филия хляб с пастет. Добре звучеше. И може би сладко от дюли, и чаша добро вино. Извади отново ножа и разряза гърба на Ним Късметлийката за черния й дроб.

Все пак не нея вече не й трябваше.

Дъждът спря и слънцето огря нивите. От сивото небе се спускаше бледа дъга. Монца се чудеше дали в края й има елфско езеро, както разправяше баща й. Или си бяха същите лайна като наоколо.

Може би имаше елфски лайна.

Отметна мократа си качулка и се намръщи на запад, където дъждовните облаци отминаваха към Пуранти. Ако имаше справедливост, щяха да се излеят над Верния Карпи и Хилядата меча. Челните дозори вероятно бяха на ден зад тях. Но Монца знаеше, че няма справедливост. Небето пикаеше, където си иска.

Нивите бяха изпъстрени с червени цветя, като капки кръв сред мирната селска картина. Скоро житото щеше да е съвсем готово, само дето нямаше кой да го жъне. Рогонт отново правеше това, в което бе най-добър — отстъпваше и фермерите бягаха заедно с него към Осприя, като мъкнеха всичко, което могат. Знаеха, че Хилядата меча идват, и бяха достатъчно разумни, за да не останат. Нямаше по-известни грабители от мъжете, които Монца предвождаше едно време.

„Плячкосването е толкова голям грабеж, че надхвърля престъплението и навлиза в политиката“ — беше написал Фаранс.