Джо Абъркромби - Отмъщението на Монца

Монца се намръщи.

— Агент на гуркулския император?

— Агент звучи… доста подценяващо. Император. Пророк. Църква. Държава. Бих се определила като скромен представител на Южните сили.

— Какво ви интересува Стирия?

— Това е бойно поле. — Жената се усмихна широко. — Гуркул и Съюзът може да са в мир, но…

— Войната продължава.

— Винаги. Съюзниците на Орсо са наши врагове, така че враговете му са наши съюзници. Имаме обща кауза.

— Падението на Великия херцог Орсо от Талинс — прошепна Рогонт. — Да даде Господ.

Монца го изгледа с презрение.

— Вече се молиш на бога им ли, Рогонт?

— На който бог ме чуе. И то горещо.

Гуркулската жена застана на пръсти и се протегна.

— Ами ти, Муркато? Ти ли си отговорът на отчаяните молитви на този беден човечец?

— Може би.

— И може би той на твоите?

— Могъщите често са ме разочаровали, но мога да се надявам.

— Едва ли ще си първият човек, когото разочаровам. — Рогонт кимна към картата. — Наричат ме Предпазливия граф. Закъсняващия херцог. Принца на благоприличието. А ти искаш да се съюзиш с мен?

— Виж ме, Рогонт. Почти толкова отчаяна съм, колкото и ти. Фаранс казва, че големите бури събират странни спътници.

— Мъдър човек. Но как да помогна на странната си спътничка? И по-важното, как тя ще помогне на мен?

— Трябва да убия Верния Карпи.

— Защо да се интересуваме от смъртта на коварния Карпи? — Ишри пристъпи напред и изви глава настрани, твърде неестествено, за да изглежда удобно. — Хилядата меча нямат ли си други капитани? Сесария, Виктус, Андич? — Очите й бяха черни и празни. Мъртви като заместителите на лекаря. — Няма ли някой от тези лешояди да заеме старото ти място, нетърпелив да продължи с оглозгването на трупа на Стирия?

— И тежкият ми танц ще продължи — намуси са Рогонт, — но със свеж партньор. Печеля само наградата за най-отстъпващ.

— Тези тримата не са лоялни към Орсо, интересуват ги единствено парите. За съответната цена нямаха проблеми да предадат Коска, а после и мен. Ако разполагаме със средства, мога да си ги върна, след като убия Верния, и да мина на служба към вас.

Тишина. Ишри вдигна изписаните си черни вежди. Рогонт отпусна замислено глава. Двамата се спогледаха бавно.

— Това би могло да поизравни силите.

— Сигурна ли си, че можеш да ги купиш? — попита гуркулската жена.

— Да — излъга хладнокръвно Монца. — Никога не поемам риск. — Още по-голяма лъжа, затова я изрече с повече самочувствие. По отношение на Хилядата меча нямаше сигурност, а още по-малко що се отнасяше до подлите копелета, които ги командваха. Но имаше шанс, стига да убиеше Верния. Трябваше да си осигури помощта на Рогонт, а после щеше да му мисли.

— Колко ще поискат?

— Да се обърнат срещу печелещата страна? Повече, отколкото мога да си позволя. — Дори да разполагаше с всичкото злато на Хермон, а по-голямата част от него беше заровена под разрушената плевня на баща й. — Но ти, херцогът на Осприя…

Рогонт се засмя тъжно.

— Бездънната кесия на Осприя. Затънал съм до шия. Бих си продал задника, ако някой даде повече от няколко медни петачета. Боя се, че няма да изкопчиш никакво злато от мен.

— Ами Южните сили? — попита Монца. — Чух, че планините в Гуркул са направени от злато.

Ишри се подпря на една колона.

— От пръст и камъни са, като всички останали. Но има злато, стига да знаеш къде да копаеш. Как планираш да убиеш Верния?

— Лироцио ще се предаде, щом армията на Орсо пристигне.

— Несъмнено — каза Рогонт. — Той е крайно умел в предаването, както и аз в закъсняването.

— Хилядата меча ще продължат на юг, за да разграбят провинцията, а армията ще ги последва.

— Не е нужно да си военен гений, за да се досетиш.

— Ще намеря някое местенце и ще примамя Карпи. С двеста души ще успея да го убия. Вие не поемате риск.

Рогонт прочисти гърлото си.

— Ако изкараш дъртата лоялна хрътка от кучкарника, мога да ти отпусна хора.

Ишри я изгледа, все едно гледаше мравка.

— И след като го убиеш, ако се споразумееш с Хилядата меча, може да осигуря парите.

Ако, ако, ако. Но Монца нямаше право да се надява на нещо повече. Спокойно можеше да напусне срещата и с краката напред.

— Тогава е решено. За странните спътници, а?

— Да. Бог наистина те е благословил. — Ишри се прозя екстравагантно. — Дойде да намериш един приятел, а си тръгваш с двама.

— Късмет за мен. — Монца не беше сигурна, че е намерила приятели. Обърна се и тръгна по изтъркания мрамор. Надяваше се, че няма да затрепери преди вратата.