Джо Абъркромби - Отмъщението на Монца

— Ставам рано, сера преди да се съмне, насочвам се в правилна посока и не спирам. А и освен това наистина искам да стигна на бойното поле.

— Какво намеквате? — извика един млад мъж, чието лице бе по-кисело от лицата на останалите.

— Да намеквам? — повтори тя, опули му се като идиот и пак се обърна към херцога. — Можехте да стигнете Суит Пайнс навреме, но предпочетохте да закъснеете, защото знаехте, че гордият дебелак Салиер ще изхаби силите си независимо дали ще спечели, или не. Той загуби и се направи на глупак, а вие изглеждахте като мъдрия партньор, тъкмо както искахте. — Беше ред на Рогонт да замълчи. — Две години по-късно можехте да стигнете стените навреме, но ви беше изгодно да дам урок на гордите муселийци. Най-вече за да бъдат смирени пред ваше благоприлично превъзходителство.

В цялото помещение цареше тишина. Гласът й се усили.

— Кога осъзнахте, че времето изтича? Че сте се забавили толкова много, че съюзниците ви са прекалено отслабнали, а Орсо е станал твърде силен? Несъмнено се опитвахте да стигнете до Хай Бенк навреме, но Ганмарк застана на пътя ви. Опитахте да изиграете добрия съюзник, но вече беше… — Монца се наведе и го прошепна — твърде късно. През цялото време работехте, за да сте най-силният партньор, когато Лигата на Осемте победи. Добра идея и внимателно изпълнение. Само че победи Орсо, а Лигата… — Тя изду бузи и се изпърдя с уста към събраните мъже. — Така става, като винаги закъснявате, шибаняци.

Най-разгневеният пристъпи към нея със свити юмруци.

— Няма да слушам повече обидите ти, мръсницо! Баща ми загина при Суит Пайнс!

Явно всеки имаше да отмъщава за нещо, но Монца носеше достатъчно рани, за да се засяга от подобни нападки.

— Така ли? Е, благодаря.

— Какво?!

— Баща ти е бил сред враговете ми, а целта на битката е да ги убиеш, така че приемам смъртта му като комплимент. Не би трябвало да обяснявам тези неща на войник.

Лицето му се бе превърнало в подпухнала смес от розово и бяло.

— Ако беше мъж, щях да те убия на място!

— Искаш да кажеш, ако ти беше мъж. Понеже съм отнела баща ти, ще е справедливо да ти дам нещо в замяна. — И Монца се изплю в лицето му.

Той я нападна непохватно и с юмруци, точно както очакваше. Всеки, който се разпалваше толкова трудно, нямаше да е особено боязлив, щом избухне. Беше готова. Избегна удара, хвана горния и долния ръб на украсения му нагръдник, използва собствената му тежест и го препъна. Сграбчи дръжката на меча му, докато той падаше, и го измъкна от ножницата. Офицерът изкрещя и се стовари в басейна сред облак пръски. Монца се извъртя с вдигнато оръжие.

Рогонт извъртя очи към тавана.

— О, спрете… — Мъжете му се втурнаха напред, вадеха оръжията си и псуваха. Почти преобърнаха масичката в опита да се доберат до Монца. — Не вадете оръжия, господа. Не вадете! — Офицерът пляскаше във водата, теглен от тежестта на бронята си. Двама от мъжете побързаха да го издърпат, докато останалите настъпваха към Монца.

Най-близкият замахна с меча си.

— Умри, проклета…

— Спрете! — изкрещя Рогонт. — Стига вече! — Хората му се намръщиха като непослушни деца, спипани в беля. — Без дуели в банята! Срамът ми ще свърши ли някога? — Той въздъхна и махна с ръка. — Махнете се!

Мустаците на адютанта му щръкнаха от ужас.

— Ваше превъзходителство, как да ви оставим… с това чудовище?

— Не се тревожете, ще оцелея. — Той повдигна вежда. — Мога да плувам. Сега излезте, преди някой да пострада. Хайде! Къш!

Мъжете прибраха оръжията си и излязоха с мърморене. Подгизналият офицер ги последва. Монца се усмихна и хвърли украсения му меч в басейна. Малка победа, но в последно време се налагаше да се наслаждава на каквото може.

Рогонт изчака мълчаливо да излязат, после въздъхна тежко.

— Беше права, че ще дойде, Ишри.

— Винаги съм права — чу се глас и Монца се стресна. Някаква тъмнокожа жена лежеше на перваза на прозореца на няколко разтега от главата на Рогонт. Краката й бяха вдигнати на стъклото, а едната ръка и главата висяха, така че почти седеше на обратно. — Е, почти винаги. — Тя се отпусна по гръб, превъртя се в последния момент и падна на четири крака, ловко като гущер.

Монца не беше сигурна как я е пропуснала и това не й хареса.

— Ти каква си? Акробатка?

— Нищо толкова романтично. Аз съм Източния вятър. Може да ме приемеш като един от многото пръсти на дясната ръка на Бог.

— Говориш глупости като жрец.

— Не съм толкова суха и прашасала. — Очите й се извъртяха към тавана. — Аз съм страстно вярваща, но само мъже могат да обличат жреческата роба, хвала на Господ.