Джо Абъркромби - Отмъщението на Монца

— Като говорим за възнаграждение — продължи Морвийр, — трябва да посетим най-близката банка и да изтеглим пари. Не обичам да остават дългове между мен и работодателите. Това внася кисел привкус в нашето меденосладко общуване.

— Сладко — измляска Дей, макар че не беше ясно дали говори за общуването, или за сладкиша.

— Дължиш ми за смъртта на генерал Ганмарк. Ролята ми беше малка, но основна, защото предотвратих гибелта ви. Освен това трябва да подменя екипировката, която бе така безотговорно изгубена във Визерин. Нужно ли е да споменавам, че ако ми беше позволила да се погрижа за проблемните фермери, както настоявах, нямаше да се…

— Достатъчно — изсъска Муркато. — Не ти плащам, за да ми припомняш грешките.

— Това сигурно също е от безплатните услуги. — Витари се смъкна от парапета. Дей лапна последното парче сладкиш и си облиза пръстите. Всички се раздвижиха, освен Дружелюбния. Той продължаваше да гледа водата.

— Време е да тръгваме — каза Муркато.

— Да. Връщам се в Талинс.

— Какво?

— Саджаам щеше да ми изпрати вест тук, но няма никого.

— Талинс е далече. Има война.

— Това е Стирия. Винаги има война.

Очите й бяха почти скрити от качулката. Останалите го гледаха мълчаливо. Хората рядко се вълнуваха, когато се махаше — той също, впрочем.

— Сигурен ли си?

— Да. — Беше видял половин Стирия — Уестпорт, Сипани, Визерин и провинцията между тях — и я мразеше. Едно време при Саджаам се чувстваше уплашен и притиснат и мечтаеше за Убежището. Сега тези дни, със сладникавата миризма на хъск, безкрайните игри на карти, събирането на рекет и редките моменти на предсказуемо и организирано насилие му се струваха като щастлив сън. Тук всеки ден беше под различно небе и нямаше нищо за него. Муркато носеше хаос и той вече не искаше да е с нея.

— Вземи това. — Тя му подаде кесия.

— Не съм тук заради парите.

— Вземи ги. Заслужаваш много повече. Това поне ще улесни пътуването ти.

Той се остави да натика кесията в ръцете му.

— Дано късметът да те следва — обади се Тръпката.

Дружелюбния кимна.

— Днес светът е направен от шестици.

— Дано тогава шестиците те следват.

— Ще ме следват, независимо дали ги искам. — Дружелюбния хвана заровете, уви ги внимателно в кърпата и ги прибра във вътрешния си джоб. Тръгна през безкрайния поток войници, минаващи над безкрайно течащата вода, без да поглежда назад. Насочи се към по-мизерната част на града на западния бряг на реката. Разсейваше се, като броеше крачките, които щеше да извърви до Талинс. Беше направил триста шейсет и шест от сбогуването…

— Господин Дружелюбен! — Той трепна и се обърна, ръцете му посегнаха към ножа и сатъра. Един човек се беше облегнал на един праг, ръцете му бяха скръстени, лицето му бе в сянка. — Какви са шансовете да се срещнем тук? — Гласът беше ужасно познат. — Е, ти разбираш от шансове повече от мен. Но съм сигурен, и двамата ще се съгласим, че са доста щастливи.

— Съгласен съм — отвърна Дружелюбния и се усмихна.

— Брей, имам чувството, че съм хвърлил шестици — каза човекът.

Тръпката отвори вратата, звънчето издрънча и двамата с Монца влязоха. Вътре беше мрачно. Светлината влизаше през единствения прозорец и падаше върху мраморния тезгях, зад който се издигаха прашни рафтове. В дъното имаше голям стол с кожена подложка за главата и висяща над него лампа. Изглеждаше почти уютен, ако не бяха каишите, които трябваше да удържат седящия. На масата до него бяха подредени инструменти. Скалпели, игли, скоби, щипци. Инструменти на хирург.

Едно време щеше да потръпне от тази гледка — и да потвърди с това името си, но не и сега. Беше научил урока от изваждането на окото. На света вече не бяха останали по-големи ужаси. Усмихна се, като си представи колко уплашен щеше да е преди. От всичко и от нищо. От усмивката раната под бинтовете го засмъдя и затова престана да се усмихва.

От една странична врата излезе някакъв мъж и потри нервно ръце. Дребен, тъмнокож, с притеснено лице. Тревожеше се, че сигурно ще го оберат, с оглед на настъпващата армия. Всички в Пуранти се притесняваха. Освен Тръпката. Той почти нямаше какво да губи.

— Сър, мадам, какво ще обичате?

— Ти ли си Скопал? — попита Монца. — Майсторът на очи?

— Аз съм. — Той се поклони малко нервно. — Учен, доктор и хирург, специализиращ в зрението.

Тръпката почна да маха бинтовете.

— Става. Защото аз загубих окото си.

Хирургът се размърда.