Джо Абъркромби - Отмъщението на Монца

Част от нея искаше да остане, когато войниците на Орсо нахлуеха, и да се увери, че всички дългове са платени. Но не чак толкова голяма част. Не се влияеше особено от сантименти. Орсо трябваше да умре и ако тя загинеше тук, кой щеше да го убие? Измъкна калвеса от земята, прибра го в ножницата и тръгна без повече приказки. Думите бяха излишни в подобен миг. Тя изкуцука до въжето и го уви около бедрата и китката си.

— Давай!

От покрива се виждаше целият град. Широката извивка на Визер и елегантните мостове. Множеството кули и извисяващите се пушеци от пожарите. Дей беше намерила отнякъде круша и я гризеше лакомо. Вятърът развяваше русите й къдрици, а сокът капеше по брадичката й.

Морвийр посочи с брадичка кръвопролитието в градината.

— С облекчение забелязвам, че в мое отсъствие сте свели клането до необходимия минимум.

— Някои неща не се променят — озъби се Монца.

— Коска? — попита Витари.

— Няма да дойде.

Морвийр се усмихна мръсно.

— Този път не успя да си спаси кожицата, а? Значи дори пияницата може в крайна сметка да се промени.

Въпреки че я беше спасил, Монца щеше да го прониже, ако разполагаше с поне една здрава ръка. Като гледаше как се мръщи Витари, и тя се чувстваше по същия начин.

— Да оставим щастливите поздравления за лодката — каза Витари. — Градът е пълен с войници на Орсо. Време е да отплаваме към морето.

Монца погледна надолу за последен път. В градината всичко бе спокойно. Салиер се бе свлякъл от пиедестала и лежеше по гръб, с разперени ръце, сякаш приветстваше скъп приятел. Ганмарк лежеше по очи, пронизан от огромния бронзов меч на статуята, главата му сякаш се поклащаше. Коска седеше със затворени очи и ръце в скута, а на лицето му имаше лека усмивка. Откраднатата му униформа беше обсипана с бели цветчета.

— Коска, Коска — прошепна Монца. — Какво ще правя без теб?

Две години половината от Хилядата меча се преструваше, че се бие с другата половина. Коска, когато беше достатъчно трезвен, за да говори, се хвалеше, че никога не са печелели толкова много, без да правят нищо. Опразниха хазните на Никанте и Афоя и тръгнаха на север, заради внезапно възцарилия се мир. Търсеха нови войни, от които да печелят, или амбициозни работодатели, които да ги започнат.

Никой не беше по-амбициозен от Орсо, новия Велик херцог на Талинс, взел властта, след като брат му бе ритнат от любимия си кон. Херцогът нямаше търпение да подпише договор с прочутата Монцаро Муркато. Особено след като враговете му от Етрея бяха наели прословутия Никомо Коска.

Разбира се, беше трудно да се стигне до битка. Двете страни обикаляха като страхливци в кръчмарски бой, правеха множество скъпи маневри, нанасяха големи щети на фермерите и почти никакви на себе си. Най-накрая се наложи да се срещнат в житата до село Афиери, където трябваше да последва битка. Или поне нещо подобно.

Вечерта Монца имаше неочакван посетител в шатрата си. Самият херцог Орсо.

— Ваше превъзходителство, не очаквах…

— Няма нужда от любезности. Знам какво е планирал за утре Никомо Коска.

Монца се намръщи.

— Вероятно да се бие, както и аз.

— Той не планира подобно нещо, както и ти. През последните две години вие двамата се подигравате с работодателите си. Не желая да ме правят на глупак. Ако искам, мога да гледам фалшиви битки в театъра, за доста по-евтино. Затова ще ви платя двойно, ако се биете наистина.

Монца не очакваше подобно нещо.

— Аз…

— Знам, че си лоялна към него. Уважавам това. Всеки трябва да държи на нещо в живота си. Но Коска е минало, а аз реших, че ти ще си бъдещето. Брат ти е съгласен с мен.

Монца определено не очакваше това. Погледна Бена, който се усмихна.

— Така е по-добре. Заслужаваш да водиш.

— Аз не мога… другите капитани няма да…

— Вече говорих с тях — каза Бена. — С всички освен с Верния, но старото куче ще тръгне след теб, като види накъде духа вятърът. Писнало им е от пиянството и глупостите на Коска. Искат дългосрочен договор и командир, с който да се гордеят. Искат теб.

Херцогът на Талинс ги гледаше. Монца не можеше да си позволи колебания пред него.