Джо Абъркромби - Отмъщението на Монца

— Четири от седем — прошепна Дружелюбния зад нея.

— Иска ми се и Орсо да бе сред тях.

— Е. — Коска повдигна вежди. — Желанията са хубаво нещо, но не вярвам, че ще успееш да ги убиеш всичките.

Тръпката се приближи бавно. Дори не обърна внимание на трупа на Ганмарк.

— Няма ли други?

— Тук не. — Дружелюбния кимна към решетката. — Но там има.

— Явно. — Севернякът спря до тях. Отпуснатата брадва, нащърбеният щит, бледото лице и бинтовете бяха опръскани и омазани с тъмночервено.

— Добре ли си? — попита Монца.

— Честно казано, не знам.

— Питам дали си ранен?

Той докосна бинтовете с ръка.

— Не повече, отколкото преди да започнем… Днес май съм любим на луната, както казват по хълмовете. — Окото му се стрелна към окървавеното й рамо и прободената длан. — Тече ти кръв.

— Ще ми мине.

— Да те превържа?

Тя кимна към портата, където глъчката на талинските войници се усилваше.

— Ще сме късметлии, ако имаме време да умрем от загуба на кръв.

— Сега какво?

Отвори уста, но не каза нищо. Нямаше смисъл да се бие, дори да разполагаше със сила. Дворецът беше пълен с войници на Орсо. Нямаше смисъл да се предава, дори да беше от този тип. Щяха да имат късмет, ако ги откараха до Фонтецармо, преди да ги убият. Бена винаги я предупреждаваше, че не мисли достатъчно напред, и май имаше право…

— Имам идея. — Лицето на Дей се озари от неочаквана усмивка. Монца проследи сочещия й към покрива пръст и примижа срещу слънцето. На фона на яркото небе клечеше черна фигура.

— А, добър ви ден! — Не очакваше, че някога ще е толкова доволна да чуе дразнещото квичене на Кастор Морвийр. — Исках да видя известната колекция на херцога на Визерин, но май съм се объркал! Някой от вас, любезни люде, да знае къде мога да я открия? Чух, че притежавал най-великата творба на Бонатин!

Монца посочи през рамо с окървавения си палец падналата статуя.

— На живо не е толкова хубава!

Витари се появи до отровителя и започна да спуска въже.

— Спасени сме — каза Дружелюбния със същия тон, с който щеше да каже: „Мъртви сме“.

На Монца не й бяха останали сили да се зарадва. Даже не знаеше да се радва ли въобще.

— Дей, Тръпка, качвайте се.

Дей хвърли арбалета и се затича. Севернякът се намръщи към Монца, но я последва.

Дружелюбния кимна към Коска.

— Ами той?

Старият наемник се бе унесъл, очите му бяха затворени.

— Ще трябва да го пренесем. Вдигни го.

Затворникът пъхна една ръка под гърба му и понечи да го вдигне. Коска трепна, отвори очи и се намръщи.

— Ох! Не, не, не, не…

Дружелюбния го положи внимателно на земята. Коска поклати глава, дишаше тежко.

— Няма да си изхрача дробовете по въжето само за да умра на покрива. Мястото е добро, а и времето също. Обещавах си да го направя от години. Веднъж пък може да си удържа на думата.

Монца клекна до него.

— Предпочитам да те нарека лъжец отново, но да продължиш да ми пазиш гърба.

— Стоях там… само защото ми харесва задникът ти. — Той се намръщи, оголи зъби и изстена.

Тропането по решетката се усилваше.

Дружелюбния му подаде меча.

— Ще дойдат. Искаш ли го?

— За какво ми е? Точно играта с него ме докара до това положение. — Опита да се намести, направи гримаса и се отпусна отново. Кожата му бе започнала да придобива восъчния оттенък на труп.

Витари и Морвийр успяха да прехвърлят Тръпката през парапета. Монца се обърна към Дружелюбния.

— Твой ред е.

Той я погледна, после се обърна към Коска.

— Искаш ли да остана?

Старият наемник стисна огромната му ръка и се усмихна.

— Дълбоко съм трогнат от предложението ти. Но не, приятелю. По-добре да остана сам. Хвърли заровете си заради мен.

— Ще ги хвърля. — Дружелюбния тръгна към въжето, без да се обръща. Монца го изгледа. Краката, рамото и ръцете й горяха. Всъщност всичко я болеше. Обходи с очи пръснатите в градината трупове. Сладка победа. Сладко отмъщение. Хора, превърнати в мърша.

— Направи ми една услуга — каза Коска с тъжна усмивка, сякаш отгатнал мислите й.

— Ти се върна за мен, нали? Каквото кажеш.

— Прости ми.

Тя изхлипа — полуплач, полусмях.

— Какво да ти простя? Нали аз те предадох!

— Какво значение има? Коварството е навсякъде. Прошката е рядкост. Искам да си отида без дългове. Освен парите, дето дължа в Осприя. И в Адуа. И в Дагоска. — Той махна немощно с окървавената си ръка. — Да се ограничим до дълговете към теб.

— Това мога да направя. Вече сме квит.

— Добре. Живях като лайно. Доволен съм, че поне умирам както трябва. Тръгвай.