Джо Абъркромби - Отмъщението на Монца

— Хубав ден и приятно местенце да умреш. Трябваше да те довършим още във Фонтецармо, заедно с брат ти. Но и тук става.

Тя не можеше да измисли достатъчно обидни думи, затова просто го заплю. Плюнката й се стече по бузата, врата и натруфената му униформа. Не беше голямо отмъщение, но по-добре от нищо. Ганмарк се намръщи.

— Перфектни обноски до самия край.

Очите му се стрелнаха настрани и той отскочи от нещо блестящо, което се заби в близката саксия. Метателен нож.

Чу се ръмжене и Коска го нападна като бясно куче, изтика го по алеята.

— Коска! — Монца залази към меча си. — Закъсняваш, както винаги.

— Имах малко работа отсреща — изръмжа старият наемник и млъкна, за да си поеме дъх.

— Никомо Коска? — Ганмарк се намръщи. — Мислех, че си мъртъв.

— Винаги е имало фалшиви слухове за смъртта ми. Зложелателни помисли…

— От страна на многобройните му врагове. — Монца се изправи и отърси слабостта от крайниците си. — Като искаше да ме убиеш, трябваше да го направиш, вместо да дрънкаш.

Ганмарк бавно отстъпи и измъкна късия си меч с лявата ръка. Насочи го към Монца, а дългия към Коска, местеше поглед между двамата.

— Е, още има време.

Тръпката не беше на себе си. Или пък най-сетне беше. Болката го подлудяваше. Или пък единственото му око не работеше както трябва. А може и да беше опиянен от непрестанното пушене на хъск през последните дни. Каквато и да беше причината, се намираше в ада.

И му харесваше.

Дългият коридор пулсираше, блестеше и се люшкаше като развълнувана вода. Слънчевата светлина нахлуваше и сияеше през безброй проблясващи стъкла. Статуите лъщяха, усмихваха се и го подкрепяха. Може и да беше с едно око по-малко, но виждаше нещата по-ясно. Болката беше помела всички колебания, страхове, въпроси и избори. Всичките глупости, които му тежаха. Всичките глупости, които бяха слабост, лъжи и загуба на време. Преди се притесняваше, че нещата са сложни, а те бяха красиви и ужасно прости. Брадвата му разполагаше с всички отговори.

Острието отрази светлината и остави трептящо бяло петно, когато се заби в нечия ръка. Плющене на дрехи. Разкъсана плът. Разцепени кости. Окървавен метал. Някакво копие се удари в щита му и той усети сладкото ръмжене в устата си, докато замахваше с брадвата. Удари нагръдника и му остави сериозна вдлъбнатина. Тялото падна върху някаква урна, пръсна я и се завъргаля сред керамичните парченца.

Светът се бе обърнал наопаки като лъскавите вътрешности на офицера, когото бе изкормил преди малко. Преди, когато се биеше, се уморяваше. Сега ставаше по-силен. Гневът кипеше и се изливаше от него, караше кожата му да пари. С всеки удар нарастваше, напираше в мускулите му и трябваше да го изкрещи, да го изплаче, изсмее, изтанцува.

Отблъсна нечий меч с щита си и го изби от ръката на войника. Прегърна го и го целуна по лицето. Изръмжа и се затича, блъсна го в една статуя, която падна върху друга и се начупи на пода сред облаци прах.

Мъжът изстена и опита да се завърти. Брадвата на Тръпката се стовари върху шлема му с глухо издрънчаване. От носа му рукна кръв.

— Умри бе! — Тръпката удари отстрани и отметна главата му. — Умри! — Нов замах и вратът изхрущя като чорап, пълен с чакъл. — Умри! Умри! — Дрън, дрън, като миене на съдовете в потока след вечеря. Някаква статуя го гледаше неодобрително.

— Мен ли зяпаш бе? — Тръпката разби главата й с брадвата. След това скочи на някого, без да осъзнава как се е озовал там. Забиваше ръба на щита си в лицето, докато то не се превърна на червена пихтия. Чуваше как някой шепне в ухото му. Луд, съскащ, хриплив глас.

— Аз съм направен от смърт. Аз съм Великият изравнител. Аз съм бурята по Височините. — Гласът на Кървавия Девет, но идваше от неговото гърло. Коридорът беше пълен с парчета от паднали мъже и статуи. — Ей. — Тръпката посочи с окървавената брадва към последния оцелял, който се присвиваше в другия край на помещението. — Виждам те, шибаняк. Никой няма да се измъкне. — Осъзна, че говори на северняшки. Човекът не можеше да го разбере. Не че имаше значение.

Очевидно схващаше смисъла.

Монца се напрягаше до последен предел, ръмжеше, мушкаше и сечеше тромаво, без да спира нито за миг. Ганмарк отстъпваше, минаваше през слънчево място, сянка и отново слънчево, намръщено съсредоточен. Очите му се местеха между двамата, оръжията му парираха нейното и това на Коска, който нападаше през колонадата отдясно. Тежкото им дишане, забързаните стъпки и дрънченето на стоманата отекваха под издигнатия таван.