Джо Абъркромби - Отмъщението на Монца

— Не говори така, приятелю! — Приближи се към светлината от прозореца. — Не казвай, че си го изгубил, преди да погледна. Ще се смаеш, ако разбереш какво може да се постигне! Науката скача напред всеки ден!

— Скача значи?

— Да, с гигантски скокове. Връщал съм частично зрение на хора, които вярваха, че ще са слепи за цял живот. Наричали са ме магьосник! Представяте ли си! Наричали са ме…

Тръпката свали последния бинт, пристъпи напред и обърна към него лявата страна на лицето си. От студения въздух кожата му изтръпна.

— Е? Какво мислиш? Науката направила ли е чак толкова гигантски скок?

— Извинявам се — каза мъжът. — Но не се бойте, имам страхотни открития и в областта на заместителите!

Тръпката направи още половин крачка напред и се надвеси над него.

— Да ти изглежда, че се страхувам?

— Ни най-малко. Просто… ъъъ… — Скопал прочисти гърло и тръгна към рафтовете. — В момента окулярните протези…

— К’во?

— Изкуствено око — каза Монца.

— О, това е много, много повече. — Скопал свали от един рафт поднос с шест сребристи метални топчета. — В орбитата се намества перфектна сфера от отлична мидърландска стомана. — Извади и една кръгла табла и я завъртя показно. Беше покрита с очи. Сини, зелени, кафяви. Блестяха като истински, някои дори имаха изрисувани червени нишки в бялото. Въпреки това на Тръпката му приличаха на сварени яйца.

Скопал махна самодоволно към стоката си.

— Между металната сфера и клепача се поставя подобно покритие, боядисано в перфектно съответствие с другото око. Покритията се износват и трябва да се подменят периодично, но повярвайте ми, резултатите са невероятни.

Фалшивите очи се взираха немигащо в Тръпката.

— Приличат на очи на мъртвец.

Настана неловка тишина.

— Да, когато са на дъската, но на живо лице…

— Мисля, че е добре. Мъртвите не лъжат, нали? Не ща повече лъжи. — Тръпката пристъпи към дъното на помещението, стовари се на стола и кръстоса крака. — Почвай.

— Веднага ли?

— Защо не?

— Стоманата трябва да преседи поне час-два. Покритията отнемат към две седмици. — Монца хвърли на тезгяха кесия сребърни монети и Скопал кимна смирено. — Ще наглася, каквото имам подръка, а другото ще е готово до утре вечер. — Запали толкова ярка лампа, че Тръпката трябваше да заслони здравото си око с ръка. — Ще се наложи да направя някои манипулации.

— К’во?

— Ще те реже — обясни Монца.

— То си е ясно. Нищо свястно в тоя живот не става без рязане.

Скопал разбута инструментите по масичката.

— Няколко шева и отстраняване на мъртвата плът…

— Да окастрим сухите клони, а? Съгласен съм. Да почнем на чисто.

— Да ви предложа лула?

— Да, по дяволите — обади се Монца.

— Давай я — каза Тръпката. — Писна ми от болка през последните седмици.

Майсторът се обърна и се зае с пълненето на лулата.

— Помня как ти отрязаха косата — каза Монца. — Беше нервен като агне преди първото стригане.

— Ха. Вярно.

— Виж се сега, нямаш търпение да ти сложат око.

— Един мъдър човек ми каза, че трябва да сме реалисти. Странно колко бързо се променяме, когато ни се наложи, нали?

Тя се намръщи.

— Не се променяй твърде много… Аз ще тръгвам.

— Защо? Не ти ли понася?

— Трябва да възобновя едно познанство.

— Стар приятел?

— Стар враг.

Тръпката се ухили.

— Още по-добре. Гледай да не те убият обаче, нали? — Отпусна се на стола и сам затегна каиша под брадичката си. — Все още имаме работа. — Затвори здравото си око. Светлината на лампата сияеше в розово пред клепача му.

Великият херцог Рогонт беше устроил щаба си в имперската баня. Сградата беше една от най-величествените в Пуранти и хвърляше сянка над половината площад източно от стария мост. Но като по-голямата част от града и тя бе виждала по-добри векове. Половината фронтон и две от шестте колони бяха рухнали преди много години и камъните им бяха разграбени за съседни по-малки постройки. Напуканата зидария беше изпъстрена с трева, изсъхнал бръшлян и дори две упорити дръвчета. Може би баните бяха по-голям приоритет по времето, когато бе построена, преди Стирия да изпадне в нескончаема война. Щастливи времена, когато топлата вода е била най-големият проблем. Порутената сграда нашепваше за славни изгубени векове и показваше продължителния упадък на Стирия.

Не че на Монца й пукаше.

Умът й беше зает с други неща. Тя изчака пролука в маршируващите роти и закрачи през площада и нагоре по стълбите на банята, като се стараеше да поддържа наперената си стойка. Счупената кост на бедрото скърцаше в ставата и изпращаше вълни от болка право в задника й. Монца отметна качулката си и се втренчи в най-близкия страж, корав ветеран, широк колкото вратата, с белег на бледата буза.