Джо Абъркромби - Отмъщението на Монца

— Трябва да говоря с херцог Рогонт.

— Разбира се.

— Аз съм Мон… Какво? — Очакваше, че ще трябва да се обяснява. Че ще й се присмеят. Че има шанс да я обесят на някоя колона. Но не и да бъде поканена.

— Вие сте генерал Муркато. — Мъжът изви уста в нещо като усмивка. — Очакват ви. Но трябва да оставите меча.

Монца се намръщи, докато му го подаваше. Щеше да е по-спокойна, ако я бяха изритали на улицата.

В мраморното помещение имаше голям мраморен басейн, ограден с високи колони, а водата миришеше на развалени яйца. Старият й враг, Великият херцог Рогонт, облечен в проста сива униформа, се взираше в карта, разположена на сгъваема масичка. До него стояха десетина офицери. Златните им еполети можеха да заемат цял трюм на кораб. Двама вдигнаха глави, докато тя заобикаляше басейна.

— Тя е — процеди някой.

— Мур… ка… то… — Произнесоха името й сякаш беше отрова. За тях си беше така. Правеше ги на глупаци през последните години, а колкото по-глупав е един човек, толкова повече мрази да изглежда глупав. „Генералът с по-малката армия винаги трябва да е в настъпление“, пишеше Фаранс. Затова тя приближи бавно, палецът на превързаната й лява ръка беше пъхнат под колана, сякаш това бе нейната баня и всички оръжия бяха у нея.

— И това ако не е Принцът на благоприличието херцог Рогонт. Добра среща, ваша предпазливост. Много благородна компания сте събрали за човек, който през последните седем години непрекъснато отстъпва. Е, поне днес не е така. — Монца направи пауза. — А, момент. Така е.

Няколко брадички се повдигнаха и една-две ноздри потрепнаха. Но тъмните очи на Рогонт се отместиха от картата бавно; може би бяха малко зачервени, но все така красиви и спокойни.

— Генерал Муркато, какво удоволствие! Иска ми се да се бяхме срещнали след голяма битка, а вие да сте разбита и пленена, но уви, напоследък победите ми не са особено много.

— Редки са като сняг през лятото.

— А вие сте все така окъпана в слава. Чувствам се направо гол пред победоносния ви поглед. — Той погледна към дъното на помещението. — Но къде са всепомитащите Хиляда меча?

Монца цъкна с език.

— Верния Карпи ги взе назаем.

— Без да пита? Колко… грубо. Боя се, че сте твърде много войник и не достатъчно политик. Уви, при мен е обратното. Ювенс е казал, че в думите има повече сила от мечовете, но понякога няма заместител за острия метал.

— Това са Кървавите години.

— Така е. Всички сме в плен на обстоятелствата, а те за пореден път ме принуждават да отстъпя. Благородният Лироцио, собственик на тази прекрасна баня, беше много войнствен и наперен съюзник, когато силите на херцог Орсо бяха далече оттук, от другата страна на могъщите стени на Муселия. Трябваше да чуете как скърца със зъби, нетърпелив да извади меча си и да пролее кръв.

— Мъжете обожават да говорят за бой. — Монца обходи с поглед навъсените съветници на Рогонт. — Някои обичат и да се обличат войнствено. Но оцапването на униформите с кръв е друга работа.

Няколко от пуяците тръснаха ядосано глави, но Рогонт само се усмихна.

— И аз го осъзнах. Сега великите стени на Муселия са паднали, благодарение на вас, както и Борлета, а и Визерин изгоря. Армията на Талинс, надлежно подпомогната от бившите ви другари, Хилядата меча, граби земите пред самия праг на Лироцио. Храбрият херцог откри, че ентусиазмът му за сражения се е изпарил. Могъщите мъже са непостоянни като движеща се вода. Трябваше да си намеря по-слаби съюзници.

— Вече е малко късно.

Херцогът изду бузи.

— Твърде късно, това трябва да е моят епитаф. При Суит Пайнс закъснях с два дена, а прибързаният Салиер беше загубил сражението. И така Каприл остана безпомощен пред добре документирания ви гняв. — Това бяха глупости, но Монца замълча. Засега. — При Муселия се появих с цялата си сила, готов да защитавам стените, но открих, че сте завзели града предната нощ и сте в изгодна защитна позиция. — Ново отклонение от истината, но Монца продължи да мълчи. — При Хай Бенк се оказах задържан от покойния генерал Ганмарк, докато също покойният херцог Салиер, страхувайки се да не го направите на глупак за втори път, не нападна и не го направихте глупак за втори път, като разпиляхте армията му като прах на вятъра. И Борлета… — Той се намръщи отвратено и се изпърдя с уста. — Бррр! Храбрият херцог Кантейн… — Прокара пръст през гърлото си. — Твърде късно, твърде късно. Кажете, генерал Муркато, как така винаги стигате първа до бойното поле?