Джо Абъркромби - Отмъщението на Монца

— Чудесно. — Опрощението му беше гарантирано.

Разбира се, оптимизмът му се изпари още с влизането им. Всички се намъкнаха, без да си свалят обувките, и оцапаха измития под с кал. Изгледаха почистената кухня, сложената маса и подредените прибори с ентусиазъм на затворници, очакващи екзекуция.

— Какво е това? — Устните на Муркато бяха свити, а веждите й намръщени с по-голямо подозрение от обикновено.

Морвийр се постара да не се впряга.

— Това е извинение. След като нашият обсебен от числа готвач замина за Талинс, реших да запълня празнината и да сготвя вечеря. По рецепта на майка ми. Моля, сядайте! — Стараеше се да не обръща внимание на косите им погледи, докато се настаняваха на столовете.

— Супа! — Морвийр се надвеси над Тръпката с тенджера и черпак.

— Не искам. Нали ми направи, как се казваше…

— Парализа — подсказа Муркато.

— Да. Онзи път ме парализира.

— Не ми ли вярваш?

— По задължение — отвърна Витари и го изгледа изпод рижавите си вежди. — Ти си отровител.

— След всичко, което преживяхме? Не ми вярваш заради глупавата парализа? — Той полагаше героични усилия да поправи пробития кораб на професионалното им общуване, но никой не го оценяваше. — Ако исках да те отровя, щях да напръскам възглавницата ти с черна лавандула и да потънеш в сън, от който да не се събудиш. Или щях да сложа тръни от америнд в ботушите ти. Ларинк на дръжката на брадвата. Синапено семе в манерката. — Наведе се над северняка, кокалчетата му бяха побелели около дръжката на черпака. — Има хиляда начина, по които мога да те убия, без да заподозреш нищичко. Нямаше да се мъча толкова много да ти готвя вечеря!

Единственото око на Тръпката се взираше в него. След това севернякът посегна и за миг Морвийр реши, че ще го удари в лицето. Вместо това Тръпката взе черпака от ръката му, сипа си супа, гребна лъжицата, духна леко и опита.

— Добра е. Гъби, нали?

— Ъъъ… да.

— Вкусна е.

— Благодаря. — Морвийр вдигна черпака. — Така, някой друг да не иска супа?

— Аз! — Гласът прозвуча от нищото, като гореща вода, изляна в ухото му. Той отскочи, изтърва тенджерата и горещата супа се изля право в скута на Витари. Тя изпищя и се дръпна. Муркато събори стола си и посегна към меча. Дей изпусна наченатата филия и се ококори. Морвийр се обърна, стиснал черпака като оръжие, без особена полза…

Зад него стоеше усмихната гуркулка със скръстени ръце. Кожата й беше гладка като тъмно стъкло, а очите — черни като нощта.

— Стойте! — извика Муркато и вдигна ръка. — Чакайте. Тя е приятел.

— Не и на мен! — Морвийр отчаяно се опитваше да разбере как се бе появила от нищото. Зад нея нямаше врата, прозорецът беше надлежно затворен, подът и таванът бяха здрави.

— Ти нямаш приятели, отровителю — отвърна жената. Дългото й кафяво палто беше разкопчано. Отдолу тялото й сякаш беше увито в бели бинтове.

— Коя си ти? — настоя Дей. — И как се появи, по дяволите?

— Наричаха ме Източния вятър. — Жената показа перфектните си бели зъби и завъртя грациозно пръст в кръг. — Но сега ме наричат Ишри. Идвам от слънчевия юг.

— Не — започна Морвийр, — тя има предвид как…

— Магия — измърмори Тръпката, единственият, който бе останал на масата. Вдигна лъжицата си и сръбна отново. — Я подайте хляба.

— Майната му на хляба! — извика Морвийр. — И на магията! Как влезе тук?

— Тя е една от тях. — Витари бе стиснала нож за хранене. Очите й бяха присвити като две смъртоносни цепки, а супата продължаваше да капе на пода. — Ядач.

Жената топна пръст в разляната супа и го облиза.

— Всички все трябва да ядем нещо, нали?

— Не искам да съм в менюто.

— Не се тревожи. Аз съм много мнителна по отношение на храната.

— Сблъсквала съм се с такива като теб в Дагоска. — Морвийр не разбираше напълно за какво говорят и това не му бе никак приятно. Но Витари беше очевидно разтревожена, а това на свой ред тревожеше него. Тя определено не беше от хората, които вдигаха шум за нищо. — Какви сделки си сключила, Муркато?

— Каквито трябваше. Тя работи за Рогонт.

Ишри наклони глава, така че застана почти хоризонтално.

— А може би той работи за мен.

— Не ме интересува кой е ездачът и кой магарето — изсъска Муркато. — Стига да ми изпратите войници.

— Вече ги изпрати. Двеста от най-добрите.

— Ще дойдат ли навреме?

— Освен ако Хилядата меча не подранят, което няма да стане. Основната им част лагерува на десет мили. Забавиха се да ошушкат едно село. А после трябваше да го изгорят. Разрушителна тълпа. — Погледът й падна на Морвийр. Черните й очи го караха да се изнервя. Не му харесваше, че е увита в бинтове. Зачуди се защо… — За да ми е прохладно — отвърна тя. Той примигна, зачуден дали не го е изрекъл на глас. — Не си. — Той настръхна. Беше почти същото както когато сестрите откриха тайните материали в сиропиталището и се досетиха за предназначението им. Не можеше да избегне нерационалното заключение, че гуркулската жена по някакъв начин чете мислите му. Знаеше за нещата, които бе извършил и за които се надяваше никой да не научи…