Джо Абъркромби - Отмъщението на Монца

Начело на масата стоеше едър мъж — с белязано лице, къса сива коса и оплешивяващ. Имаше гъсти мустаци, а по челюстта му бе набола бяла брада. Верния Карпи, според описанието на Монца. В момента раздрусваше заровете в огромния си юмрук.

— Хайде, лайна такива, изкарайте девет! — Заровете показаха едно и три и предизвикаха няколко въздишки и смях. — Проклятие! — Карпи хвърли няколко монети по масата към висок тип с белези от шарка, крив нос и грозна комбинация от дълга черна коса и плешиво петно. — Някой ден ще те хвана, Андич.

— Не мамя бе. Просто съм роден под щастлива звезда. — Андич измери Тръпката с приятелския поглед на лисица към пиле. — К’ъв е тоя задник с бинтовете?

Стражът се вмъкна до Тръпката и го изгледа мръсно.

— Генерал Карпи, сър, този северняк казва, че трябва да говори с вас.

— Сериозно? — Верния хвърли бърз поглед към Тръпката и се върна към монетите си. — И защо да говоря с него? Виктус, дай ми заровете, не съм свършил.

— Това е проблемът с генералите. — Виктус беше плешив като яйце и хилав като вейка. Купищата пръстени по ръцете и дългите вериги по врата му не му помагаха да изглежда по-добре. — Не знаят кога да спрат. — Подхвърли заровете през масата, а неколцина от играчите се разхилиха.

Стражът преглътна и продължи:

— Казва, че знае кой е убил принц Арио!

— Така ли? И кой го уби?

— Монцаро Муркато. — Всички корави лица в шатрата се намръщиха към Тръпката. Верния присви очи и внимателно остави заровете.

— Само си чувал за нея.

— Да го наемем ли за шут, или да го обесим като лъжец? — подвикна Виктус.

— Муркато е мъртва — обади се друг.

— Тъй ли? — попита Тръпката. — Че тогава с кого се шибам последния месец?

— Ако шибаш Муркато, те съветвам да се върнеш при нея. — Андич се ухили. — Доколкото съм чувал от брат й, никой не прави свирки като Монца.

Това вече предизвика сериозен смях. Тръпката не беше сигурен какво означава това с брата, но пък и нямаше значение. Развърза бинтовете, смъкна превръзката и обърна лице към лампата. Смехът мигновено спря. Лицето му вече бе такова, че набързо разваляше всяка веселба.

— Ето това ми коства дотук. За шепа сребро? Майната й. Не съм толкова глупав, за колкото ме взема, и още имам гордост. Писна ми от тая кучка.

Верния Карпи продължаваше да се мръщи.

— Опиши я.

— Висока, слаба, черна коса, сини очи, често се мръщи. Много е устата.

Виктус махна с отрупана с бижута ръка.

— Това е всеизвестно!

— Има счупена дясна ръка и белези навсякъде. От падането в пропастта. — Тръпката посочи корема си, без да откъсва очи от Верния. — Има белег ей тук и друг на гърба. Каза, че й е от един приятел. Който я наръгал със собствената й кама.

Карпи се бе намръщил като гробар.

— Знаеш ли къде е?

— Чакай малко. — Виктус изглеждаше по-нещастен и от командира си. — Казваш, че Муркато е жива?

— Чух слух аз — отвърна Верния.

Огромен тъмнокож мъж със сиви плитки се надигна от другия край на масата.

— Слухове всякакви. — Гласът му беше дълбок и бавен като морето. — Слуховете и фактите са различни неща. Кога смяташе да ни кажеш?

— Когато се наложи, Сесария. — Обърна се към Тръпката. — Къде е тя?

— В една ферма — отговори севернякът. — На около час бърза езда.

— Колко хора има с нея?

— Само четирима. Един хленчещ отровител и помощничката му, която е още момиче. Една червенокоса жена, казва се Витари, и някаква тъмнокожа кучка.

— Къде точно?

Тръпката се ухили.

— Ами нали затова съм тук. Да ви продам точната информация.

— Не ми харесва тая работа — озъби се Виктус. — Ако ме питаш…

— Не те — изръмжа Верния, без да го поглежда. — Колко искаш, северняко?

— Една десета от това, което херцог Орсо предлага за главата на убиеца на принц Арио.

— Само десета?

— Мисля, че това е повече, отколкото ще получа от нея, но не достатъчно, че да ме убиете. Искам само толкова, колкото мога да отнеса жив.

— Мъдро — отвърна Верния. — Ние не мразим нищо повече от алчността, нали, момчета? — Неколцина се засмяха, но повечето не изглеждаха щастливи от това, че старата им водачка се е завърнала от мъртвите. — Добре, една десета е справедливо. Съгласен съм. — Пристъпи напред и плесна ръка в ръката на Тръпката, гледаше го в очите. — Ако спипаме Муркато.

— Жива или мъртва?

— Със съжаление трябва да призная, че я предпочитам мъртва.

— Добре. Аз също. Не искам да я ядосвам тая откачена кучка. Тя не прощава.

Верния кимна.

— Така е. Смятам, че ще свършим работа. Своле?