Джо Абъркромби - Отмъщението на Монца

Той изду бузи и въздъхна шумно.

— Никой не ме разбира. Това е моето проклятие.

— Ти си сложна личност — каза Дей.

— Точно така! Съвсем точно! Ти го виждаш! — Може би само тя осъзнаваше, че под външността на строгия учител се крие резервоар от чувства, дълбок като планинско езеро.

— Направих чай. — Тя му подаде очукано метално канче, от което се вдигаше пара. Стомахът му изръмжа неприятно.

— Не. Благодарен съм за вниманието, но ще откажа. Храносмилането ми е разстроено тази сутрин. Ужасно разстроено.

— Гуркулската посетителка ли те изнервя?

— Абсолютно и изцяло не — излъга Морвийр и се постара да не потръпне при спомена за черните очи. — Дискомфортът ми е продиктуван от постоянното неразбирателство с нашата работодателка, Касапина на Каприл, винаги противоречащата Муркато! Просто не мога да намеря подход към тази жена! Колкото и добре да се държа, колкото и почтени да са намеренията ми, тя винаги отвръща с лошо!

— Вярно, че е малко чепата.

— Според мен не е чепата, а направо… ръбата. — Нещо не можа да му се получи.

— Ами с това хвърляне в пропастта и мъртвия брат…

— Обяснения, а не извинения! Всички сме имали болезнени загуби. Признавам, че съм почти изкушен да я зарежа на неизбежната съдба и да потърся нов работодател. — Той се позасмя. — Да речем херцог Орсо!

Дей го изгледа остро.

— Шегуваш се.

Наистина беше шега, защото Кастор Морвийр не изоставяше работа, която бе поел. В този занаят трябваше да се спазват определени стандарти на поведение. Но му беше забавно да доразработи темата, така че заизброява плюсовете на пръсти.

— Херцог Орсо е човек, който несъмнено може да си позволи моите услуги. Несъмнено има нужда от тях. Освен това е доказал, че не страда от ни най-малки угризения.

— Човек, който има навика да хвърля служителите си в пропаст.

Морвийр махна с ръка.

— Човек не трябва да е глупав и да се доверява на някой, който наема отровители. Не мисля, че е по-лош от останалите. Цяло чудо е, че тази мисъл не ми хрумна по-рано!

— Но… ние убихме сина му.

— Ба! Такива трудности лесно се заглаждат, когато двама души имат нужда един от друг. — Той размята небрежно ръка. — Ще измислим някаква история. Все ще се намери някоя клета изкупителна жертва да отнесе вината.

Тя кимна бавно, със свити устни.

— Изкупителна жертва. Разбира се.

— Да, налага се. — Един осакатен варварин по-малко нямаше да е загуба. Нито пък един откачен затворник или една груба мъчителка. Почти се наслаждаваше на тази мисъл. — Но засега сме заседнали с Муркато и нейната мъчителна жажда за отмъщение. Отмъщение. Кълна се, има ли по-незадоволителен, безсмислен и разрушителен мотив на света?

— Мислех, че мотивите не ни интересуват — отбеляза Дей. — Само работата и заплащането.

— Правилно, скъпа. Съвсем правилно. Всеки мотив, който изисква услугите ни, е добър. Винаги виждаш право в същността на нещата, сякаш са прозрачни. Какво щях да правя без теб? — Той се усмихна и заобиколи апарата. — Докъде стигна с приготовленията?

— О, знам какво да правя.

— Браво. Много добре. Естествено, че знаеш. Нали си учила от майстор.

Тя наведе глава.

— И научих уроците добре.

— Съвсем добре. — Той се наведе, за да види как есенцията от ларинк капе бавно в епруветката. — Жизненоважно е да сме крайно подготвени за всякакви вероятности. Винаги предпазливостта на първо място. Ау! — Намръщи се към китката си. Малка червена точка се превръщаше в капка кръв.

— Какво… — Дей отстъпи бавно, гледаше го напрегнато. Държеше игла.

— Някой да поеме вината ли? — извика тя. — Аз ли съм ти изкупителната жертва? Начукай си го, копеле!

— Хайде, хайде, хайде. — Верния пикаеше отново. Стоеше до коня си, с гръб към Тръпката, и присвиваше колене. — Айде де… Ето, че възрастта взе да ме застига.

— Или тъмните ти дела — обади се Своле.

— Не съм направил нищо толкова лошо, че да заслужа такова мъчение. Имаш чувството, че ти се пикае повече от всичко на света, а когато си го извадиш, само висиш на студения вятър и… ох… ох… готово! — Къса струйка, още една. После още една. Той изтръска последните капки и се загащи.

— Това ли беше? — попита Своле.

— Теб какво те интересува? — озъби се генералът. — Да няма да го бутилираш? Казах, че възрастта ме застига. — Изкатери се по склона — държеше червеното си наметало с ръка, за да не се влачи по земята — и клекна до Тръпката. — Така. Готови сме. Това ли е мястото?

— Това е.

Фермата бе в края на оградения двор, насред море от сиво жито под сивите, натежали от вода облаци. От тесните прозорчета на плевнята долиташе трептяща светлина, но не се забелязваха други признаци на живот. Тръпката разтърка длани. Никога не беше извършвал голямо предателство. Не и чак такова, и това го изнервяше.