Джо Абъркромби - Отмъщението на Монца

— Моля те — изсъска тя. — Моля те. Аз…

— Не ни посрамвай и двамата! Вече показа истинското си лице… Неблагодарна харпия! Маската ти падна, коварна кукувицо!

— Просто не исках да поемам вината! Муркато каза, че рано или късно ще преминеш към Орсо! Че ще ме използваш като изкупителна жертва! Муркато каза…

— Муркато? Слушаш Муркато, а не мен? Онази пристрастена към наркотици и прочута с кръвожадността си дегенератка? Страхотна пътеводна светлина! Аз съм проклет идиот, че повярвах и на двете ви! Явно беше права, че съм като дете. Чиста невинност! Незаслужаващо милостив! — Той хвърли стъкленицата към Дей. — Нека се знае… — Дей се заклатушка тромаво през сламата, — че съм — треперещите й пръсти изчовъркаха корковата запушалка — по-милостив, по-щедър и по-прощаващ от всеки отровител — Дей изгълта съдържанието наведнъж — в целия Кръг на света.

Дей обърса уста, пое си дъх и потръпна.

— Трябва да… поговорим.

— Определено. Но не за дълго.

Тя примигна, по лицето й премина странен спазъм. Точно както трябваше. Морвийр сбърчи нос, хвърли скалпела и той издрънча на масата.

— Острието не беше отровно, но ти току-що погълна стъкленица с неразтворен концентрат от леопардово цвете.

Тя падна и подбели очи, а кожата й започна да порозовява. Загърчи се по сламата, на устата й изби пяна.

Морвийр се приближи, клекна, оголи зъби и мушна гърдите си с пръст.

— Ще ме убиваш, а? С отрова? Мен, Кастор Морвийр? — Петите й забарабаниха по твърдата земя, вдигаха малки облачета прах. — Аз съм единственият Крал на отровите… глупачке! — Гърченето й премина в неконтролируемо треперене, гърбът й бе извит в невъзможна дъга. — Какво невежество! Каква арогантност! Каква обида! Каква… — Задъха се, търсеше подходяща дума, но осъзна, че Дей вече е мъртва.

Настъпи дълга тишина. Трупът постепенно се отпусна.

— Лайна! Пълни лайна! — Беглото задоволство от победата вече се топеше като сняг през лятото. Появи се смазващо разочарование от болезненото предателство и неудобство от тази ситуация, в която бе останал без асистент и без работодател. Последните думи на Дей несъмнено хвърляха вината върху Муркато. След всичките самопожертвователни усилия, за които нямаше никаква благодарност, тя бе планирала убийството му. Защо не беше подготвен за такова развитие? Защо не го очакваше, след всички болезнени загуби, които бе преживял? Явно беше твърде мек характер за тази корава земя в тази непрощаваща епоха. Твърде доверчив и приятелски настроен. Беше склонен да гледа на света в розово и прокълнат да очаква винаги най-доброто от хората.

— Пълен идиот, а? Мамка му! Мамка ти! — Зарита падналото тяло. — Високомерен? — Почти го изпищя. — Аз? Аз съм… самата… шибана скромност! — Внезапно осъзна, че не подхожда на човек с неговата чувствителност да рита напълно мъртви хора, особено такива, които е обичал като свои деца. Усети нарастващ прилив на мелодраматично съжаление.

— Съжалявам! Съжалявам много. — Коленичи до нея, приглади косата й и докосна лицето й с треперещи пръсти. Невинното лице, което повече нямаше да се усмихва и да говори. — Толкова съжалявам, но… защо? Винаги ще те помня… Ох! — Замириса на урина. Тялото се изпусна, очакван ефект от колосалната доза леопардово цвете, който човек с неговия опит трябваше да предвиди. Локвата се разпростираше из сламата и бе намокрила коленете на панталоните му. Морвийр се надигна и се намръщи отвратено.

— Мамка му! — Хвана някаква колба от масата и гневно я хвърли към стената. Парчетата стъкло се хвърчаха. — Страхливец и бабаит, а? — Изрита отново трупа на Дей, но си изкълчи палеца и заподскача из плевнята.

— Муркато! — Злата вещица беше подтикнала помощничката му към предателство. Най-добрата и най-обичаната помощничка, откакто бе принуден да отрови Аловео Крей в Остенхорм. Знаеше, че трябва да убие Муркато още в градината, но мащабът, важността и привидната невъзможност на работата бяха погъделичкали суетата му. — Проклета да е суетата ми! Единственият недостатък на характера ми!

Но не можеше да отмъщава.

— Не. — Нищо толкова просто и нецивилизовано, защото това не беше в стила му. Той не беше дивак, нито животно като Змията на Талинс и кликата й, а изискан и културен джентълмен с високи етични стандарти. Определено нямаше да му платят за усилната му и лоялна работа, така че трябваше да си намери нов клиент. Подходящ работодател, с добре планирани и ясни убийства, които да донесат честна печалба.