Джо Абъркромби - Отмъщението на Монца

— Кажи на… — прошепна той.

— Какво?

— Кажи й… — Той се надигна от пода. Лицето му беше оцапано с прахоляк. Повърна черна кръв и се отпусна.

Монца внезапно го позна. Казваше се Баро или Паро, нещо с „о“. Братовчед на стария Своле. Помнеше го от Муселия, след плячкосването на града. Беше се засмял след една от шегите на Бена. Помнеше го, защото след като бяха убили Хермон и бяха откраднали златото му, не й беше до шеги. На нея поне не й беше до смях.

— Варо? — промърмори тя и се опита да си спомни шегата. Чу изскърцване на дъска и долови движение, навреме, за да се хвърли на пода. Превъртя се към стената, скочи и се оттласна от нея с лакът, при което строши прозореца. Трясъците на битката нахлуха отвън.

Някой замахна към нея и тя клекна. Ударът се заби в стената и към лицето й литнаха трески. Монца изпищя и замахна към нападателя с калвеса, но осъзна, че ръката й е празна. Беше го изтървала. На прозореца имаше някакво лице.

— Бена? — От устата й потече кръв.

Не беше време за шеги. Нещо я удари в гърба и й изкара въздуха. Боздуган. Лицето на мъжа бе озъбено. Някаква верига се уви около врата му и го дръпна назад. Стаята започна да се намества. Кръвта бучеше в ушите й. Опита да се изправи, но се отпусна по гръб.

Витари беше нападнала мъжа отзад и двамата се мятаха из стаята. Той се мъчеше да я удари с лакът, другата му ръка дърпаше веригата, но тя стискаше силно, а очите й се бяха превърнали в две гневни цепнатини. Монца се надигна, олюля се и тръгна към тях. Мъжът се опитваше да докопа камата на колана си, но Монца го изпревари, стисна китката му с лявата си ръка, извади камата с дясната и започна да го ръга.

— Ъх, ъх, ъх. — Плясък, изстъргване, туптене и летяща слюнка. Нейното сумтене, неговите хрипкави стонове и ниското ръмжене на Витари се смесваха в някакъв животински рев. Същите звуци, които щяха да издават и ако се чукаха. Стържене, туптене, плясък. — Ъх, ох, ах.

— Достатъчно! — изсъска Витари. — Мъртъв е!

— Ъх. — Монца пусна камата на дъските. Ръцете й бяха лепкави от кръв. Обърна се към вратата и примижа към светлината. Пристъпи тромаво покрай трупа на някакъв осприански войник и излезе навън.

Навсякъде се мятаха хора и животни. Смъртоносна буря от тропащи ботуши, чаткащи копита, дрънчащ метал и летяща пръст.

Верния Карпи ревеше като откачен от гърба на бойния си кон, само на десетина крачки от нея. Не изглеждаше променен. Същото честно осеяно с белези лице. Същото плешиво теме, гъстият бял мустак и наболата брада. Беше се издокарал с блестящ нагръдник и дълго червено наметало, по-подходящо за херцог, отколкото за наемник. От дясното му рамо стърчеше стрела от арбалет и ръката му висеше отпусната. С другата ръка размахваше тежък меч и сочеше към къщата.

Странно, но когато го зърна, усети прилив на топлота. Щастливото усещане, когато мернеш приятелско лице в тълпата. Верния Карпи, който бе водил пет щурма под нейно ръководство. Който се сражаваше до нея във всякакви условия и никога не я разочароваше. Верния Карпи, на когото разчиташе с живота си. И който я беше продал евтино, за стола на Коска. Продал бе живота й, както и живота на брат й.

Топлотата се изпари. Заедно с нея изчезна и замайването. През корема й премина вълна от гняв и усети пробождане в главата, там, където монетите заздравяваха черепа.

Наемниците бяха корави бойци, когато се наложеше, но предпочитаха плячкосването. Първият залп и шокът от съпротива, каквато не бяха очаквали, ги бе разколебал. Бяха посрещнати от копия, а по прозорците на къщата и от плоския покрив на конюшнята ги обстрелваха стрелци. Някакъв ездач изкрещя, докато падаше от седлото, копието му издрънча в краката на Монца.

Двама от другарите му пробваха да побегнат. Единият се измъкна. Другият беше пронизан от меч, кракът му се заплете в стремената и остана да се влачи зад побеснелия кон. Верния Карпи не беше страхливец, но човек не оцелява трийсет години като наемник, ако не знае кога да се измъкне. Той завъртя коня си и повали някакъв войник — разцепи му черепа. След това заобиколи ъгъла на къщата.

Монца сграбчи падналото копие с дясната си ръка, дръпна юздите на коня с другата и се покатери на седлото. Внезапната изгаряща жажда да убие Верния върна част от старата й пъргавина в натежалите крака. Обърна коня към оградата и го смушка с пети. Някакъв осприански войник изтърва арбалета си и се хвърли встрани от пътя й. Конят прескочи оградата и препусна през житото нагоре по дългия полегат склон. Монца прехвърли копието, в лявата си ръка, сграбчи юздите с дясната и се приведе. Видя как Карпи спира за миг на билото — черно очертание на фона на светлото източно небе, — след което изчезва зад него.