Джо Абъркромби - Отмъщението на Монца

Тя също стигна върха — житото свърши — и препусна надолу. От копитата на галопиращия кон летяха буци кал. Недалеч напред Карпи прескочи някакъв плет, задните копита на коня му го закачиха и насмалко да падне. Монца си избра по-добро място и прескочи безпроблемно. Започваше да го настига. Очите й бяха вперени само напред. Не мислеше за скоростта, опасността и болката в ръката. Мислеше само за Верния Карпи, за коня му и за неистовата жажда да забие копието си в едното или другото.

Профучаха през някакво незасято поле, копитата тупкаха в гъстата кал, спускаха се към някакъв поток. До него се издигаше варосана сграда, блестяща на сутрешното слънце. Може би мелница, доколкото Монца можеше да прецени при така бързо летящата земя. Започна да навежда копието, вятърът връхлиташе в присвитите й очи. Желаеше само да се доближи до Верния. Да се доближи до отмъщението. Явно конят му беше пострадал при прескачането на плета, защото го застигаше, при това бързо. Беше само на три дължини от него. След това на две. Калта от копитата пръскаше в лицето й. Тя запъна крака в стремената и насочи копието право напред. За момент слънцето проблесна по острието му. Мярна познатото лице на Карпи, който се бе обърнал да надзърне през рамо. Сивата му вежда и бузата бяха оцапани с кръв от рана на челото. Верния изръмжа и заби шпорите, но конят му беше тежък, по-пригоден за щурмуване, отколкото за бягство. Главата на нейния се доближаваше все повече до опашката на неговия. Земята между тях се бе размазала в кафява мъгла.

Монца изкрещя и заби копието в бута на коня. Той подскочи напред, размята глава, от устата му се разхвърча пяна. Верния подскочи на седлото, единият му крак се изхлузи от стремето. Бойният кон продължи за момент, след което раненият му крак поддаде, той падна презглава и Карпи изхвърча от седлото. Монца чу крясъка му, докато профучаваше покрай него.

Дръпна юздите и спря. Конят й дишаше тежко, краката му трепереха от бясната езда. Видя как Карпи се надига замаяно от земята, оплете се в омазаното с кал червено наметало. Беше изненадана, че е още жив, но не и недоволна. Гоба, Мотис, Арио и Ганмарк бяха участвали в плана на Орсо, в убийството на брат й, и си бяха платили за това. Но никой от тях не й беше приятел. Верния беше яздил с нея. Ял с нея. Пил от нейната манерка. И се беше усмихнал, когато я прониза, за да заграби мястото й.

Нямаше да приключи бързо.

Верния се олюля замаяно. Устата му беше отворена, очите на окървавеното му лице — опулени. Тя се усмихна, вдигна копието и извика. Като ловец, видял лисица на открито. Карпи заотстъпва към края на нивата, накуцваше. Ранената му ръка беше притисната към тялото, счупената стрела стърчеше от рамото му.

Усмивката й се вкорави, когато се приближи и чу хрипливото му дишане. Карпи залиташе към потока. Да види този мръсен предател да пълзи в краката й беше едничката й радост от доста време. Верния измъкна меча с лявата си ръка, залитна отчаяно и се подпря на него като на патерица.

— Отнема време да се научиш с лявата ръка! — подвикна Монца. — Знам го от опит! А ти нямаш никакво шибано време, Карпи! — Беше близо до потока, но щеше да го настигне преди това и той го осъзнаваше.

Верния се обърна и вдигна непохватно меча. Тя дръпна юздите, зави наляво и мечът разсече само въздуха. Монца се изправи на стремената и наръга Верния с копието — раздра наметалото и проби бронята на рамото. Карпи падна на колене, мечът му се заби в земята. Изстена и се помъчи да стане. По бронята му започна да се стича кръв. Монца измъкна крак от стремето, приближи коня и го ритна в лицето. Главата му се отметна назад, той се претърколи по брега и падна в потока.

Тя заби копието в земята, преметна крак през седлото, скочи на земята и загледа мъчещия се Карпи. Взе пак копието, пое си дълбоко дъх и тръгна към водата.

Малко по-надолу по потока воденичното колело тракаше и се въртеше бавно. Другият бряг беше подзидан с обрасли с мъх камъни. Карпи псуваше и опитваше да стигне дотам. Но с тежестта на бронята, подгизналото наметало, стрелата в едното рамо и раната от копие в другото нямаше никакви шансове. Затова само се клатушкаше по течението, затънал до кръста, а тя го следваше по брега с наведено копие и широка усмивка.

— Трябва да ти се признае, че не спираш. Никой не може да те нарече страхливец. Само идиот. Карпи Глупака. — Тя се засмя високо, подигравателно. — Не мога да повярвам, че се върза така. След като ми служи толкова години, би трябвало да ме познаваш по-добре. Какво мислеше — че ще чакам и ще страдам за нещастията си ли?