Джо Абъркромби - Отмъщението на Монца

— Шибана наука — изсумтя той. — По-гадна е и от магията.

— Къде е Морвийр? — попита Монца.

— Няма и следа от него.

Тримата се спогледаха мрачно.

— Не е ли сред мъртвите?

Тръпката бавно поклати глава.

— Жалко, но не го видях там.

— Най-добре да не пипаме нищо — каза Монца и отстъпи назад.

— Мислиш ли? — изръмжа Витари. — Какво се е случило?

— Като гледам, е имало различие в мненията между учителя и ученичката.

— Сериозно различие — обади се Тръпката.

Витари поклати глава и отсече:

— Край. Приключих.

— Какво? — попита Монца.

— Приключих. В този занаят трябва да знаеш кога да спреш. Сега кипи война, а аз се старая да не се замесвам в подобни неща. Твърде трудно се прибира печалбата. — Тя кимна към слънчевия двор, където трупаха телата. — Визерин беше сериозна крачка в грешна посока, а тази е още по-голяма. Освен това не искам да съм от грешната страна на Морвийр. Нямам желание да се озъртам през рамо до края на живота си.

— Ще трябва да се озърташ заради Орсо — каза Монца.

— Знаех го, когато приех работата. Но ми трябваха парите. — Витари протегна длан. — Като заговорихме…

Монца се намръщи.

— Отказваш се по средата. Затова ще ти платя само половината.

— Справедливо е. Няма смисъл от цялата сума, ако си мъртъв. По-добре половината и да си жив.

— Бих предпочела да те задържа. Мога да те използвам. А и няма да си в безопасност, докато Орсо е жив…

— Тогава по-добре да го убиеш, а? Но без мен.

— Както искаш. — Монца бръкна в палтото си и извади кожена торбичка, леко намокрена от водата. Разгърна я и извади бележка, влажна в ъгъла и изпълнена с изящен ръкопис. — Повече от половината. Всъщност пет хиляди двеста и дванайсет монети. — Тръпката се намръщи. Все още не разбираше как можеш да превърнеш толкова много метал в лист хартия.

— Шибани банки — измърмори той. — По-гадни са и от науката.

Витари взе бележката от ръката на Монца и я огледа набързо.

— „Валинт и Балк“? — Очите й се свиха повече от обичайното, което си беше постижение. — Дано да го изплатят. Иначе няма да се скриеш никъде в Кръга на света…

— Ще ти платят. Определено нямам нужда от повече врагове.

— Тогава се разделяме като приятели. — Витари сгъна хартията и я прибра в ризата си. — Може пак да работим заедно някога.

Монца я изгледа намръщено, както винаги.

— Нямам търпение.

Витари отстъпи заднишком, след което се обърна към огряната от слънцето врата.

— Паднах в река! — извика Тръпката след нея.

— Какво?

— Като бях млад. При първия ми поход. Напих се, отидох да пикая и паднах в реката. Течението ме повлече и ме изхвърли след половин миля. Когато се върнах в лагера, бях посинял от студ и треперех толкова силно, че ръцете ми щяха да се откачат.

— И?

— Затова ме нарекоха Тръпката. Нали ме пита. В Сипани. — Той се усмихна. Сега вече виждаше забавната страна. Витари го погледна втренчено за момент, след което измъкна стройното си тяло през вратата. — Е, вожде. Май вече сме само ти и аз…

— И аз! — Тръпката подскочи и посегна към брадвата си. До него Монца приклекна и започна да вади меча си. И двамата се взираха в сумрака. Усмихнатото лице на Ишри висеше от сеновала. — Добър ден на двамата ми герои. — Тя се смъкна по стълбата надолу с главата, сякаш бинтованото й тяло нямаше кости. Изправи се на крака. Без палто изглеждаше неестествено тънка. Тръгна през сламата към трупа на Дей. — Единият ви убиец уби другия. Такава работа. — Погледна с ледените си черни очи Тръпката и той стисна брадвата.

— Шибана магия. По-гадна е и от банките.

Тя се приближи с гладна усмивка, докосна с пръст шипа от задната страна на оръжието и го наведе към пода.

— Да разбирам ли, че си убила стария си приятел Верния Карпи и си доволна?

Монца прибра меча си в ножницата.

— Верния е мъртъв, ако това е целта на шибаното ти представление.

— Странен начин за празнуване. — Ишри вдигна дългите си ръце към тавана. — Отмъщението е твое! Хвала на Господ!

— Орсо е още жив.

— А, да. — Ишри отвори очи толкова широко, че Тръпката се зачуди дали няма да изпаднат. — Ще се усмихнеш, когато Орсо умре.

— Какво те интересува кога ще се усмихна?

— Да ме интересува ли? Ни най-малко. Всички в Стирия имат навика да се надуват и хвалят, но да не вършат работа. Радвам се, че има някой, който не е такъв. Върши си работата и се мръщи, колкото си искаш. — Прокара пръсти по масата, след което небрежно загаси пламъците на горелките с длан. — Спомена на нашия общ приятел херцог Рогонт, че можеш да доведеш Хилядата меча на негова страна, нали?