Джо Абъркромби - Отмъщението на Монца

— Ако извадиш златото на императора…

— Виж в джоба на ризата си.

Монца се намръщи, извади нещо и го вдигна към светлината. Голяма червеникавозлатиста монета, сияеща по онзи специален начин, който те кара да поискаш да я задържиш.

— Хубава е, но ще трябват доста повече.

— О, ще има повече. Разправят, че планините в Гуркул са направени от злато. — Ишри погледна към овъгления ъгъл на плевнята и цъкна с език. — Още го мога. — Промуши се през дупката като лисица през ограда и изчезна.

Тръпката изчака малко и се наведе към Монца.

— Не мога да посоча точно какво, но нещо с нея не е наред.

— Имаш невероятни усещания за хората, нали? — Тя се обърна, без да се усмихва, и излезе от плевнята.

Тръпката гледаше намръщено тялото на Дей. Мърдаше мускулите на лицето си и усещаше как белезите по лявата страна се разтягат и сърбят. Коска мъртъв, Дей мъртва, Витари заминала, Дружелюбния заминал, Морвийр избягал и по всяка вероятност настроен срещу тях. Дотук с веселата компания. Трябваше да изпитва носталгия към щастливите приятели от миналото, братята по оръжие. Обединени от обща цел дори само за да останат живи. Кучето, Мрачния Грим, Тъл Дуру. Дори Черния Дау. Все мъже с принципи. Бяха избледнели в миналото и го бяха оставили сам. Тук, в Стирия, където никой нямаше принципи, които да означават нещо.

Дори в този момент дясното му око щеше да заплаче, колкото и лявото.

Почеса белега на бузата си. Много внимателно. Намръщи се и зачеса по-силно. И по-силно. Спря и изсъска през зъби. Сега сърбеше по-лошо от всякога, че и болеше. Все още се мъчеше да открие начин да се чеше, без да влошава нещата.

Такива са резултатите от отмъщението.

Монца беше виждала безброй най-различни рани. Причиняването им й беше професия. Беше виждала тела, осакатени по всякакъв начин. Премазани, разсечени, наръгани, изгорени, обесени, одрани, изкормени. Но белегът на Каул Тръпката беше най-лошото, което бе виждала на лицето на жив човек.

Започваше като розова черта в ъгъла на устата му, продължаваше разкривен и широк колкото пръст към скулата, разширяваше се в петно разтопена плът към окото. По бузата и отстрани на носа се виждаха множество червени точици. Завършваше на челото с дебела черта, която покриваше половината вежда. Естествено оставаше и окото. Беше по-голямо от другото. Миглите бяха изчезнали, клепачите спаружени, долният леко висеше. Когато мигаше с дясното око, лявото само помръдваше, но оставаше отворено. Преди малко беше кихнал и окото потръпна като преглъщащо гърло, мъртвата зеница я гледаше през розовата дупка. Тя се насилваше да не гледа, но бе обзета от ужасяващо любопитство. Непрекъснато се чудеше дали ще се случи отново и знанието, че Тръпката не може да я види, не й помагаше.

Трябваше да изпитва вина. Нали бе станало заради нея. Можеше да изпитва съчувствие. И тя си имаше достатъчно грозни белези. Но чувстваше единствено отвращение. Искаше й се да язди от другата му страна, но вече бе късно. Искаше й се да не беше махал бинтовете, но вече не можеше да го накара да ги сложи. Казваше си, че белегът ще се излекува, и сигурно щеше да е така.

Но не много повече.

Тръпката се обърна внезапно и тя осъзна защо е гледал към седлото. Дясното му око беше насочено към нея. Лявото, в средата на белега, продължаваше да гледа надолу Покритието се беше изплъзнало и му придаваше объркано кривоглед вид.

— Какво?

— Твоето… ъъъ… — Тя посочи към лицето му. — Малко се е… разместило.

— Пак ли? Шибана работа. — Тръпката пъхна палец в окото си и го намести. — По-добре ли е? — Сега фалшивото гледаше право напред, докато истинското продължаваше да се взира в нея. Беше почти по-зле и отпреди.

— Много — отвърна Монца и се усмихна насила.

Тръпката измърмори нещо на северняшки.

— Невероятни резултати, разправяше оня. Ако мина пак през Пуранти, ще му направя една визита на това копеле…

На следващия завой се видя първият пост на наемниците. Няколко съмнителни типа с различни доспехи. Монца видя кой е начело от пръв поглед. Познаваше всички ветерани от Хилядата меча и знаеше в какво са добри. Този се казваше Секо, корав стар вълк, който служеше като ефрейтор от поне шест години.

Той вдигна копието си към тях, докато забавяха ход, а хората му приготвиха арбалети, брадви и мечове.

— Кой идва…

Монца отметна качулката си.

— Кой мислиш, Секо?

Думите замръзнаха на езика му и той свали копието, докато минаваха покрай него.