Джо Абъркромби - Отмъщението на Монца

Достойнството не помагаше много на живите и абсолютно никак на мъртвите. Беше дошла да убие Верния и той бе мъртъв.

Вече нямаше смисъл от разкаяние.

Тръпката седеше на стъпалата на фермата, чоплеше кожа от многобройните охлузвания по ръката си и гледаше как някакъв мъж плаче над труп. Приятел. Може би брат. Човекът не се криеше. Раменете му бяха отпуснати, по страните му се стичаха сълзи. Доста затрогващо, ако си от този тип.

А Тръпката беше. Като момче брат му го наричаше свинска мас, защото беше мек. Плака на гроба на брат си и на баща си. И когато приятелят му Добан беше пронизан с копие, и се мъчи два дена, преди да се върне в калта. В нощта след битката при Дънбрек, когато погребаха половината му отряд заедно с Три дървета. След битката на Височините си беше намерил усамотено място и бе изплакал цяло езеро сълзи. Но тогава бе по-скоро от облекчение, че боят е свършил, а не от тъга за загиналите.

Знаеше, че е плакал всичките пъти, знаеше защо, но не можеше да си спомни какво е чувството, дори животът му да зависеше от това. Зачуди се дали на света е останал някой, за когото би заплакал, и не беше сигурен, че отговорът му харесва.

Отпи глътка кисела вода от манерката си и загледа двама осприански войници, които пребъркваха телата. Единият преобърна някакъв труп, от който изскочиха вътрешности, смъкна ботуша му, видя, че има дупка, и го захвърли. Друга двойка с навити ръкави и лопата на рамото на единия се караше къде да почнат да копаят. Тръпката гледаше мухите, които летяха в натежалия въздух и се събираха около отворените усти, отворените очи, отворените рани. Гледаше назъбените разрези, строшените кости, отрязаните крайници и разпилените черва. Засъхващите пръски и петна, червено-черните локви по каменния двор и не изпитваше задоволство от добре свършена работа. Но не изпитваше и отвращение. Нито пък вина или мъка. Само болката от охлузванията, неприятната жега, умората в крайниците и лека нотка на глад, защото бе пропуснал закуската.

Във фермата, където се оправяха с ранените, пищеше мъж. Пищеше и пищеше. Но пък откъм стрехата на конюшнята чуруликаше птица и Тръпката откри, че без усилие може да се съсредоточи върху едното и да забрави другото. Усмихна се, кимна към птичката, облегна се удобно и протегна крака. Явно с времето човек можеше да свикне с всичко. Проклет да беше, ако позволеше някакво пищене да го изгони от хубавото място на прага.

Чу тропот на копита и се огледа. Монца се спускаше по склона. Черна фигура на фона на яркото синьо небе. Спря коня в двора на фермата и се намръщи към телата. Дрехите й бяха мокри, сякаш бе паднала в поток. Едната страна на косата и бузата й бяха омазани с кръв.

— Ей, вожде. Радвам се да те видя. — Трябваше да е вярно, но му звучеше някак лъжливо. Напоследък не чувстваше почти нищо. — Верния е мъртъв, нали?

— Мъртъв е. — Тя бавно се смъкна от седлото. — Трудно ли го докара тук?

— Не особено. Държеше да доведе повече приятели, отколкото бяхме планирали, и нямаше как да му откажа. Нали знаеш как е, като хората чуят за празненство? Нямат търпение, бедните копелета. Трудно ли го уби?

Тя поклати глава.

— Удави се.

— А? Мислех, че ще го намушкаш. — Тръпката вдигна меча й и й го подаде.

— Понамушках го. — Тя изгледа острието за момент, после посегна и го прибра. — После го оставих да се удави.

Тръпката сви рамене.

— Твоя работа. И удавяне става.

— Става.

— Пет от седем, а?

— Пет от седем. — Не изглеждаше празнично настроена. Не повече от човека, който продължаваше да плаче над мъртвия си приятел. Явно не беше много радостно положение, дори за победителите. Резултатите от отмъщението.

— Кой пищи?

— Някой. Никой. — Тръпката сви рамене. — По-добре слушай птичката.

— Какво?

— Муркато! — Витари се показа на вратата на плевнята. — Ела да видиш.

Вътре беше мрачно и хладно. Слънчевите лъчи проникваха през дупка в ъгъла и през тесните прозорци и хвърляха светли черти по сламата. Една падаше върху трупа на Дей. Тялото й беше извито странно, косата бе паднала върху лицето. Нямаше кръв. Нито следи от насилие.

— Отрова — измърмори Монца.

— Каква ирония — каза Витари.

На масата стоеше дяволска плетеница от метални прътове, стъклени тръби и най-различни колби. Отдолу със синкаво-жълт пламък горяха две лампи, а съдържанието на съдовете кипеше, бълбукаше и капеше. Тръпката мразеше вида на отровителска екипировка повече и от отровителски труп. От трупове поне разбираше, докато науката му бе напълно непозната.