Джо Абъркромби - Отмъщението на Монца

Андич вдигна поглед от монетата и изду пъпчивите си бузи.

— Звучи като твърде много бой.

— С мен начело сте печелили и при по-лоши шансове.

— Това е факт. — Сесария махна към разпокъсаните флагове. — С теб начело спечелихме много чест и още повече слава.

— Ама пробвай да платиш на курва с тях. — Виктус се хилеше, а тази невестулка никога не се усмихваше. Нещо не беше наред, сякаш й се подиграваха.

— Виж. — Андич положи мързеливо ръка на облегалката на стола и го изтупа с другата. — Не се съмняваме и за миг, че когато опре до сражения, ти си най-добрият проклет генерал, за който можем да мечтаем.

— Тогава какъв е проблемът?

Лицето на Виктус се разкриви.

— Не искаме сражения! Искаме… шибани… пари!

— Кой ви е донесъл някога повече пари от мен?

— Хъм… — прозвуча глас право в ухото й. Монца се обърна и замръзна, с ръка на дръжката на меча. Пред нея, с малко притеснена усмивка, стоеше Никомо Коска.

Беше обръснал мустаците и косата си и по неравния му череп и острата челюст имаше едва наболи косми. Обривът по врата му беше избледнял до розово. Очите му не бяха толкова хлътнали, а лицето не се обливаше в трескава пот. Но усмивката му беше същата. Леката усмивка и палавият блясък в тъмните му очи. Същите както при първата им среща.

— Радвам се да видя, че и двамата сте добре — каза той.

— Ъ — изръмжа Тръпката. Монца осъзна, че е издала подобен звук, но просто нямаше думи.

— В отлично здраве съм, вашата загриженост е крайно затрогваща. — Коска мина покрай тях и тупна опуления северняк по гърба. Зад него се появиха още от командирите на Хилядата меча и се разпръснаха в шатрата. Мъже, чиито имена, лица, качества или по-скоро липсата на такива, Монца познаваше добре. Най-отзад се появи едър мъж, почти без врат и с износено палто. Повдигна вежди, докато ги подминаваше.

— Дружелюбен? — изсъска тя. — Каза, че се връщаш в Талинс!

Той сви рамене, сякаш това беше нищо.

— Не можах да стигна.

— Виждам, проклет да си!

Коска се качи на сандъците и се обърна към присъстващите с очевидно самодоволство. Беше докопал отнякъде величествен черен нагръдник със златни букви по него, меч с украсена дръжка, превъзходни черни ботуши с блестящи катарами. Настани се в стола на капитан-генерала помпозно като император на трон. Дружелюбния застана зад него със скръстени ръце. Шатрата избухна в учтиви аплодисменти, докато задникът на Коска се спускаше на стола. Капитаните пляскаха съвестно, като благородни дами на театър. Както бяха направили и за Монца, когато открадна стола. Ако внезапно не й беше призляло, щеше да се засмее.

Коска махна пренебрежително на аплодисментите, въпреки че очевидно му харесваха.

— Не, не, наистина не заслужавам. Но се радвам, че се върнах.

— Как, по дяволите…

— Оцелях ли? Явно раната не беше толкова фатална, колкото предполагахме. Заради униформата талинсците ме взеха за един от тях и веднага ме отнесоха при способен хирург, който успя да спре кръвта. Две седмици бях на легло, след което се измъкнах през един прозорец. В Пуранти установих контакт със стария ми приятел Андич, понеже предполагах, че има желание за промяна в командването. Той, както и благородните му приятели. — Коска махна към капитаните в шатрата. — И ето ме тук.

Монца затвори уста. Нямаше план за това. Никомо Коска беше самата дефиниция на непредвиден развой. Но план, който е твърде корав, за да не се огъне според обстоятелствата, е по-лош от никаквия.

— Поздравления, генерал Коска — насили се да каже тя. — Но офертата ми остава. Гуркулско злато, ако преминете към херцог Рогонт…

— Ах. — Коска се намръщи и пое дъх. — За съжаление, има дребен проблем. Вече сключих ново споразумение с Великия херцог Орсо. Или по-точно с неговия наследник принц Фоскар. Многообещаващ младеж. Ще нападнем Осприя, точно както планираше Верния Карпи преди ненавременната си кончина. — Размаха пръст във въздуха. — Ще сложим край на Лигата на Осемте! Ще се сразим със Закъсняващия херцог! В Осприя има предостатъчно плячка. Планът е добър. — Одобрително мърморене от капитаните. — Защо ни е друг?

— Но ти мразиш Орсо!

— Добре известно е, че го ненавиждам искрено, но нямам нищо против парите му. Те са със същия цвят като другите. Ти поне трябва да го знаеш. Плащал ти е достатъчно.

— Дърт негодник.

— Не бива да ми говориш така. — Коска нацупи устни. — Аз съм само на четирийсет и осем. Освен това дадох живота си за теб!

— Да, но не умря, проклетнико! — извика Монца.