Джо Абъркромби - Отмъщението на Монца

В маслините чуруликаха птички. В тревите цвърчаха и подскачаха скакалци. Вятърът галеше лицето на Коска и караше перото на шапката, която бе нагласил на сгънатия си лакът, да се разклаща героично. Северно от града имаше лозя. Редици зелени лози на кафявия хълм, които непрекъснато притегляха погледа на Коска и караха устата му да се пълни със слюнка и болезнен копнеж. Най-добрите лозя в Кръга на света растяха на тази почва…

— Милостиви сили, как само ми се пие — промълви той.

— Красиво е — въздъхна принц Фоскар.

— Никога ли не сте виждали Осприя, ваше височество?

— Само съм чувал истории, но…

— Направо спира дъха, нали? — Градът беше построен на четири огромни нива, изсечени в белите скали, всяко със собствена гладка стена, всичките нива претъпкани със сгради, плетеница от покриви, куполи и кули. От планината се спускаше древният Имперски акведукт, повече от петдесет арки, най-високата около двайсет човешки ръста. На върха се извисяваше цитаделата, четири величествени кули срещу потъмняващото лазурно небе. Вече се палеха светлини и градът бе озарен от стотици искрящи точици. — Няма второ такова място.

Пауза.

— Сякаш е почти срамота да го разваляме с огън и меч — отбеляза Фоскар.

— Почти, ваше височество. Но е война и това са достъпните инструменти.

Коска беше чувал, че граф Фоскар, вече принц след злополуката с брат му в известния бордей на Сипани, е неопитен, колеблив и страхлив младок, и беше повече от приятно изненадан от видяното. Вярно, беше неопитен, но пък всеки започва млад, освен това бе по-скоро разумен, отколкото слаб, трезвомислещ, а не страхлив, учтив, а не лигав. Млад мъж, много подобен на Коска на неговите години. Или по-скоро, точно обратното.

— Защитните съоръжения изглеждат впечатляващо… — измърмори принцът, докато оглеждаше стените с далекогледа си.

— Така е. Осприя е била най-далечният пост на Новата империя. Изградена е, за да отблъсква напиращите баолски орди. Някои от стените са удържали диваците повече от петстотин години.

— А херцог Рогонт няма ли да се окопае? Той е известен с това, че избягва сраженията при всяка възможност…

— Ще ви даде битка, ваше височество — каза Андич.

— Трябва — избоботи Сесария, — иначе ще обсадим красивата му долина и ще умре от глад.

— Превъзхождаме го повече от три към едно — добави Виктус.

Коска не можеше да не се съгласи.

— Стените са полезни само когато очакваш помощ, а вече няма кой да помогне на Лигата на Осемте. Трябва да се бие. Ще се бие. Той е отчаян. — Ако имаше нещо, от което да разбира, това бе отчаянието.

— Трябва да призная, че имам някои… притеснения. — Фоскар нервно прочисти гърлото си. — Разбрах, че винаги сте мразели баща ми страстно.

— Страстно. Ха. — Коска махна с ръка. — Като млад оставях страстите да ме водят, но научих няколко доста сурови урока в полза на хладнокръвието. С баща ви сме имали разногласия, но аз преди всичко съм наемник. Ако оставя личните чувства да пречат на кесията ми, ще е ужасно непрофесионално.

— Леле! — Виктус гледаше цинично. Дори повече от обикновено.

— Виж, тримата ми най-близки капитани… — Коска махна театрално с шапката към тях. — Предадоха ме и буквално сложиха Муркато в моя стол. Начукаха ми го чак до топките, както казват в Сипани. До техните топки, ваше височество. Ако бях отмъстителен, щях да насоча отмъщението си към тези три лайна. — Коска се засмя, те го последваха и напрегнатата атмосфера се разведри. — Но ние можем да сме си полезни, затова съм им простил всичко, както и на баща ви. Отмъщението не носи зора на утрото и когато го поставят на везните на живота, не струва и пукната пара. Не се притеснявайте, принц Фоскар. Аз съм изцяло за работата. След като сте ми платили, съм ваш.

— Вие сте самата щедрост, генерал Коска.

— По-скоро съм самата алчност, което не е съвсем същото, но върши работа. Да вървим на вечеря. Някой от вас, джентълмени, желае ли питие? Вчера открихме сандък с чудесно вино в едно имение нагоре по реката…

— По-добре ще е да обсъдим стратегията, преди да започнат празненствата. — Острият глас на полковник Риграт направо пилеше по зъбите на Коска. Беше с остро лице, остър глас и остро самодоволство, към четирийсетте, с добре изгладена униформа. Преди бе заместник на генерал Ганмарк, а сега на Фоскар. Предполагаемият мозък на талинската операция, доколкото зад нея имаше мозък. — Сега, докато всички са още с акъла си.

— Повярвай ми, млади човече — макар че не беше нито млад, нито човек, що се отнасяше до Коска, — акълът ми не си отива лесно. Нима имаш план?