Джо Абъркромби - Отмъщението на Монца

Намръщи се към високата маса на подиума. Рогонт седеше с най-достойните гости и сияеше като звезда на нощното небе. Монца седеше до него. Тръпката не можеше да я види добре от мястото си, а и всичко бе размазано заради гнева и многото вино, но май се смееше. Несъмнено се забавляваше, след като едноокият й слуга не беше наблизо да я излага.

Принцът на благоразумието беше доста хубаво копеле. Най-малкото имаше две очи. Тръпката искаше да размаже гладкото му смугло лице. С чук, както Монца бе разбила главата на Гоба. А може и с юмруци. Да го смачка с ръце. Да го направи на червена пихтия. Стисна ножа с трепереща ръка и видя пред очите си цялата картина. Завъртя всички кървави детайли, за да изглежда максимално като мъж. Рогонт щеше да квичи за милост и да се напикае, а Монца — да го желае повече от всякога. През цялото време гледаше към двамата с потрепващото си присвито око.

Измъчваше се от усещането, че се смеят на него, въпреки че знаеше, че е невъзможно. Не беше никой, за да се хилят на него, и това го дразнеше още повече. Все още стискаше гордостта си, като удавник, държащ клон, който не може да понесе тежестта му. Смущаваше се от него, след като й бе спасил живота, толкова пъти! Колко пъти бе рискувал своя? И след проклетото катерене по тази проклета планина. След всичко това можеше да се надява на нещо повече от презрение.

Изтръгна ножа от сцепеното дърво. Същият, който Монца му бе подарила, когато се срещнаха. Когато още имаше две очи и много по-малко кръв по ръцете. Когато искаше да зареже убиването и да стане добър човек. Вече почти не помнеше какво беше онова чувство.

Монца се мръщеше и пиеше.

Напоследък изобщо не й се ядеше, а винаги се бе отвращавала от церемониите и още повече от подмазвачеството, така че обреченият пир на Рогонт си беше истински кошмар. Бена беше човекът за приеми и ласкателства. На него щеше да му хареса тук — смях, дърдорене и тупане по гърбовете с отрепките. Ако се откъснеше за момент от ласкателствата на хората, които го презираха, щеше да докосне ръката й успокояващо и да прошепне, че трябва да се усмихне и да изтърпи. Обикновено тя успяваше само да се озъби хищно.

Имаше ужасяващо главоболие, пулсиращо покрай монетите в черепа й, а тракането на приборите и чиниите сякаш забиваше пирони в ушите й. Стомахът й се гърчеше в спазми, откакто бе оставила Верния на воденичното колело. Едва се сдържаше да не се обърне към Рогонт и да плюе, плюе, плюе по бялото му палто със златна бродерия.

Той се наведе към нея с учтива загриженост.

— Защо си толкова мрачна, генерал Муркато?

— Мрачна? — Тя преглътна киселините, достатъчно, за да отговори. — Армията на Орсо настъпва.

Рогонт бавно въртеше чашата си.

— И аз така чух. Подпомогнати надлежно от стария ти ментор Никомо Коска. Дозорите на Хилядата меча вече са на хълма Мензес, срещу бродовете.

— Без повече отлагане значи.

— Така изглежда. Моите стремежи към слава скоро ще станат на прах. Както често се случва.

— Сигурен ли си, че вечерта преди унищожението е подходяща за пиршество?

— Утре може да е късно.

— Ха. — Вярно беше. — Може пък да се случи чудо.

— Никога не съм вярвал в божествената намеса.

— Сериозно? Ами тези защо са тук? — Монца кимна към група гуркули с бели роби и шапчици, характерни за жречеството.

Херцогът се намръщи.

— Тяхната помощ не е съвсем духовна. Те са пратеници на пророка Калул. Херцог Орсо разчита на помощта на Съюза и неговите банки. Аз трябваше да си намеря други приятели. А дори императорът на Гуркул коленичи пред пророка.

— Всеки коленичи пред някого, а? Сигурно императорът и пророкът ще се утешат взаимно, след като жреците съобщят, че главата ти е набита на кол.

— Ще го преодолеят. За тях Стирия е дребна работа. Сигурен съм, че вече се готвят за следващите сражения.

— Да, войната никога не свършва. — Тя изпразни чашата си и я тропна на масата. Осприанското вино може и да беше най-хубавото на света, но за нея имаше вкус на повръщано. Както и всичко останало. Животът й беше направен от прилошаване. Прилошаване и болезнено разстройство.

Подути венци, изприщен език, избити зъби, схванат задник. Някакъв слуга с конско лице и напудрена перука се протегна над рамото й и наля дълга струя вино в празната й чаша. Все едно колкото по-високо вдигаше бутилката, толкова по-добър вкус щеше да има виното. Отдръпна се с отработена лекота. Но пък отстъплението беше местен специалитет. Монца отново взе чашата. Последната лула беше спряла треперенето на ръцете й, но само това.