Джо Абъркромби - Отмъщението на Монца

— Наистина ли? Не е коварна убийца и лъжкиня, която ще използва всички и всичко, за да постигне своето? Нали предаде Никомо Коска и открадна стола му? Защо мислиш, че херцог Орсо се е опитал да я убие? Защото е планирала да открадне и неговия. — Беше оглупял от пиенето и нямаше как да противоречи. — Защо да не използва Рогонт? Да не би да е влюбена в някой друг?

— Не — изръмжа Тръпката. — Откъде да знам. Не, по дяволите! Ти изкривяваш нещата!

Тя докосна прекрасната си гръд с ръка.

— Аз ли изкривявам? Има си причина да я наричат Змията на Талинс! Змията обича само себе си!

— Млъкни. Тя те използва в Сипани. Ти я мразиш!

— Вярно, че няма да пролея сълзи над трупа й. Човекът, който я прониже, ще има благодарността ми, и не само нея. Но това не ме прави лъжкиня. — Карлот вече шепнеше в ухото му. — Монцаро Муркато, Касапинът на Каприл? Там са убивали деца. — Усещаше дъха й, кожата му настръхваше от близостта й, а гневът и похотта се смесваха във вряща маса. — Клане! По улиците! Доколкото съм чувала, не е била вярна дори на брат си…

— А? — Тръпката искаше да не е толкова пиян, защото залата започваше да се върти.

— Не знаеш ли?

— Какво да знам? — Обзе го странна смес от любопитство, страх и отвращение.

Айдър докосна ръката му с длан и той отново улови аромата й, сладък, замайващ, противен.

— С брат си са били любовници. — Натърти на последната дума.

— Какво? — Обезобразената му буза пламтеше, сякаш бе отнесъл шамар.

— Любовници. Спели са заедно, като мъж и жена. Шибали са се. Не е голяма тайна. Питай, когото поискаш. Питай нея.

Тръпката откри, че му е трудно да диша. Трябваше да се досети. Някои неща, на които не бе обърнал внимание, добиваха смисъл. Може би го подозираше. Но въпреки това се почувства излъган. Предаден. Взет за подбив. Като риба, извадена от водата. След всичко, което бе направил за нея, след всичко, което бе загубил. Гневът му кипна толкова силно, че едва го сдържаше.

— Затвори си шибаната уста! — Отблъсна ръката на Айдър. — Мислиш, че не виждам как ме обработваш ли? — Някак успя да се изправи и се надвеси над нея. Залата се люлееше около него, лицата и светлините се размазваха. — За глупак ли ме мислиш? Искаш да ме направиш на нищо, а?

Вместо да се дръпне, тя пристъпи напред и почти се натисна в него. Очите й бяха големи като чинии.

— Аз? Ти не си жертвал нищо за мен! Аз ли те отрязвам? Аз ли те правя на нищо?

Лицето на Тръпката запламтя. Кръвта бучеше в главата му. Изръмжа, задавен от гняв, залитна назад, защото иначе щеше да падне върху нея, и блъсна сребърния поднос на някакъв слуга. Чашите и бутилката се счупиха и оплискаха наоколо с вино.

— Сър, най-смирено…

Левият юмрук на Тръпката се заби в ребрата му и го завъртя, а десният се стовари в лицето му, преди да успее да падне. Слугата отскочи от стената и рухна върху счупените стъкла. По юмрука на Тръпката имаше кръв. Кръв и бяло парче между пръстите. Част от зъб. Истинското му желание бе да клекне върху това копеле, да му хване главата и да пръсне мозъка му по красивите фрески на стената. И насмалко да го направи.

Но успя да се обърне и тръгна със залитане навън.

Времето се влачеше.

Монца лежеше на една страна, с гръб към Тръпката, в самия край на леглото. Колкото се може по-далече, без да се изтърколи на пода. Първите признаци на зората проникваха през завесите и оцветяваха стаята в мръсно сиво. Опиянението се оттегляше и оставаше прилошаването, умората и още по-голямата безнадеждност. Като вълна на мръсен плаж, която уж ще го почисти, но само се оттегля и оставя след себе си купчини умряла риба.

Опита се да помисли какво би казал Бена. Какво би направил, за да я накара да се почувства по-добре. Но вече не можеше да си спомни как звучеше гласът му. Образът избледняваше и вземаше най-доброто от нея със себе си. Представи си го като момче, много отдавна, безпомощно и болнаво. Трябваше да се грижи за него. Представи си го като мъж, усмихнат, как яздят нагоре към Фонтецармо. Все още се нуждаеше от нейните грижи. Знаеше какъв цвят бяха очите му. Знаеше, че около тях има бръчици от вечното му усмихване. Но вече не можеше да види усмивката му.

Вместо това виждаше с кървави подробности лицата на петимата, които бе убила. Гоба и как дърпа гаротата на Дружелюбния с премазаните си подути ръце. Мотис — как кашля розова пяна и се гърчи по гръб, досущ като кукла на конци. Арио, с ръка на врата, докато черната кръв блика от раната. Ганмарк, усмихнат и пронизан от огромния меч на Столикус. Верния, мокър и удавен, висящ на воденичното колело, не по-лош от нея.