Джо Абъркромби - Отмъщението на Монца

— Но наистина ли беше виновен?

— Да.

Коска се намръщи за момент, после махна с ръка.

— Никой не е съвършен. Да оставим миналото зад нас. — Намести перото за последно и нахлузи шапката си под обичайния странен ъгъл. — Как изглеждам?

Черни ботуши до коляното с огромни златни шпори във формата на бичи глави. Нагръдник от черна стомана със златни украшения. Ръкави от черно кадифе и жълта коприна, с дантела от Сипани на китките. Меч с натруфен предпазител и съответстващ кинжал, окачен абсурдно ниско. Широкопола шапка с жълто перо, бършещо тавана.

— Като сводник, който се е отплеснал във военен магазин.

Коска се ухили слънчево.

— Точно видът, към който се стремя! На работа, сержант Дружелюбен! — Отметна платнището на шатрата и пристъпи на ярката светлина.

Дружелюбния го последва. Вече това му беше работата.

Аплодисментите започнаха в момента, в който се качи на голямата бъчва. Беше наредил всички офицери от Хилядата меча да присъстват и те пляскаха, свиркаха и подвикваха с най-голямо старание. Капитаните най-отпред, лейтенантите зад тях, а знаменосците по периферията. В повечето армии това щяха да са най-добрите и най-умните, най-младите и най-благородните, най-храбрите и идеалистите. Но в наемническата бригада бяха точно обратното. Най-дълго служилите, най-порочните, най-гадните главорези, най-кадърните мародери и най-бързите бегълци. Хората с най-малко илюзии и най-много предателства зад гърба. Със същите качества като Коска, с други думи.

Сесария, Виктус и Андич стояха до бъчвата и пляскаха учтиво. Най-черните негодници от цялата тумба. Ако не се броеше Коска, разбира се. Дружелюбния стоеше наблизо със скръстени ръце и оглеждаше тълпата. Коска се зачуди дали ги брои и реши, че това е крайно вероятно.

— Не, не. Не, не. Оказвате ми твърде голяма чест, момчета! Засрамвате ме с вашата привързаност! — Той махна и аплодисментите заглъхнаха в очакваща тишина. Обгорелите на слънцето, обсипани с белези и следи от болести лица го гледаха с очакване. Гладно, като тайфа разбойници. Каквито и бяха.

— Смели герои от Хилядата меча! — Гласът му изкънтя в светлата сутрин. — Е, да кажем, смели мъже от Хилядата меча! Или само мъже! — Разпокъсан смях и одобрителни викове. — Момчета, всички знаете методите ми! Някои от вас са се били до мен… или по-скоро пред мен. — Още смях. — Останалите са чували за… безупречната ми репутация. — И още. — Знаете, че преди всичко аз съм един от вас. Войник, да! Боец, разбира се! Но такъв, който предпочита оръжието му да е прибрано — изкашля се многозначително и се потупа по чатала — и не го вади за щяло и нещяло! — Плесна дръжката на меча, за всеобщо забавление.

— Нека се знае, че ние сме опитни майстори в славната войнишка професия! Повече от палетата, които лижат благородническите ботуши! Мъже с огромна сила! — Плесна Сесария по рамото. — Мъже с остър ум! — Посочи мазната глава на Андич. — Мъже, жадни за слава! — Наведе пръст към Виктус. — Нека не казват, че не поемаме рискове за славни награди! Но нека рисковете да са колкото се може по-малки, а наградите — по-солидни! — Нова вълна на одобрение.

— Вашият работодател, младият принц Фоскар, искаше да прекосите реката по долния брод и да влезете в кръвопролитна битка с противника… — Нервна тишина. — Но аз отказах! Казах му, че ви е платено да се биете, но че си падате повече по заплащането и по-малко по боя! — Надигаща се радост. — Затова ще намокрим ботуши по-нагоре, срещу по-слаб противник! Каквото и да се случи днес, както и да изглежда, трябва да знаете, че винаги взимам присърце… най-добрите ви интереси! — Потърка пръсти и това предизвика още по-голямо одобрение.

— Няма да ви обиждам, като призовавам за кураж, твърдост, лоялност и чест! Знам, че притежавате всички тези качества в най-висока степен! — Масов смях. — Вървете при отрядите си, офицери от Хилядата меча, и чакайте заповедите ми! Нека Късметът винаги бъде на вашето рамо и на моето! Все пак той идва при тези, които най-малко го заслужават! Нека вечерта ни завари победители! Невредими! И най-вече — богати!

Надигнаха се викове. Щитове и оръжия, ръце в брони и ризници, размахващи се във въздуха юмруци.

— Коска!

— Никомо Коска!

— Да живее капитан-генералът!

Той скочи с усмивка от бъчвата, а офицерите започнаха да се разпръскват. Сесария и Виктус тръгнаха към своите отряди, по-точно сбирщини от предатели, престъпници и главорези. Коска изкачи склона и пред очите му се ширна красивата долина. По краищата й все още се задържаха остатъци от мъгла. Осприя гледаше гордо от планината, още по-красива на дневна светлина. Камъни с цвят на стомана и черно-синя зидария. Медни покриви, позеленели от времето или наскоро поправени и лъщящи на сутрешната светлина.