Джо Абъркромби - Отмъщението на Монца

— Хубава реч — каза тя. — Ако човек има вкус към такива неща.

— Много мило. — Рогонт завъртя коня си и застана до нея. — Имам.

— Не бих предположила. И бронята е много хубава.

— Дар от младата графиня Котарда. — Група дами наблюдаваха от склона в сянката на градската стена. Яздеха странично и носеха пищни рокли и бижута, сякаш щяха да присъстват на сватба, а не на клане. Котарда, бяла като мляко и в жълта коприна, махна срамежливо на Рогонт, който отвърна доста вяло. — Мисля, че чичо й си е наумил да ни жени. Стига да преживея този ден, разбира се.

— Млади влюбени. Сърцето ми пламти.

— Успокой сантименталната си душа. Тя изобщо не е мой тип. Предпочитам жени с повече… дързост. Но пък бронята си е хубава. Незапознат наблюдател може да ме сбърка с някакъв герой.

— Ха. Фаранс е казал, че отчаянието изпича герои и от тричаво брашно.

Рогонт въздъхна тежко.

— Боя се, че няма да има време тестото да се надигне.

— Мислех, че приказките, че имаш проблеми с надигането, са само злостни слухове. — Имаше нещо познато в една дама от свитата на графиня Котарда. Беше облечена по-просто, с дълга шия и грациозна. Тя обърна коня си и заслиза по тревистия склон към тях. Монца усети студена тръпка, когато я позна.

— Какво прави тя тук, по дяволите?

— Карлот дан Айдър? Познаваш ли я?

— Познавам я. — Ако удрянето по лицето в Сипани се броеше.

— Тя е стара… приятелка. — Произнесе думата така, сякаш имаше по-дълбоко значение. — Каза, че животът й е в опасност, и помоли за убежище. Как бих могъл да откажа?

— Щеше, ако беше грозна.

Рогонт сви рамене и издрънча леко.

— Признавам, че съм податлив на красотата като всички мъже.

— Много по-податлив, ваше превъзходителство. — Айдър спря коня си до тях и наклони грациозно глава. — О, кого виждам?! Касапина на Каприл! Мислех, че си само крадла, изнудвачка, убийца на невинни и практикуваща кръвосмешение кака! Сега изглежда и че си войник.

— Карлот дан Айдър, каква изненада! Мислех, че това е бойно поле, но сега замириса на бардак. Какво ли е все пак?

Айдър вдигна вежди към строените отряди.

— Като гледам мечовете, бих предположила… първото? Но сигурно ти си експертът. Видях те в „Кардоти“ и сега тук, еднакво удобно облечена като курва и като войник.

— Странно, нали? Аз нося курвенски дрехи, а ти въртиш курвенски бизнес.

— Може би е по-добре да убивам деца?

— О, достатъчно! — извика Рогонт. — Защо съм прокълнат непрекъснато да съм заобиколен от перчещи се жени? Не забелязвате ли, че имам битка за губене? Сега трябва само онази ужасна Ишри да се появи от задника на коня ми, да ме изплаши до смърт и да завърши триото! Леля ми Сефелин беше същата. Все опитваше да докаже, че има най-голяма пишка от всички в помещението! Ако ще се дърлите, може да го правите и зад стените, но ме оставете да премислям падението си на спокойствие.

Айдър наведе глава.

— Ваше превъзходителство, не исках да се натрапвам. Просто исках да ви пожелая късмет.

— Нямаш ли желание да се включиш в боя? — озъби се Монца.

— Има начини да се сражаваш и без да си цялата в кръв и пот, Муркато. — Наклони се към нея и изсъска. — Ще видиш!

— Ваше превъзходителство! — Напрегнат вик, последван от други. Вълна от възбуда сред конниците. Един от офицерите посочи към хребета от другата страна на долината. На фона на бледото небе се виждаше движение. Монца завъртя коня си натам и започна да оглежда с взетия назаем далекоглед.

Първо се появиха конници. Офицери и знаменосци. Бели флагове с черния кръст на Талинс и имената на битките, бродирани по ръбовете с червен и сребрист конец. Това, че бе замесена в голяма част от победите, изобщо не помагаше. След тях се появи широка колона — маршируваше по кафявата черта на Имперския път, към долния брод.

Челният отряд спря и започна да се разгръща на около половин миля от водата. Откъм пътя се зададоха още колони и започнаха да се подреждат в боен ред из долината. В плана нямаше нищо умно, доколкото Монца можеше да види.

Но те имаха числено превъзходство. Нямаха нужда да са умни.

— Талинс пристигна — промърмори ненужно Рогонт.

Армията на Орсо. Мъже, с които се бе сражавала до миналата година. Беше ги извела до победа при Суит Пайнс. След това ги командваше Ганмарк, преди Столикус да падне отгоре му. А сега ги водеше Фоскар. Притеснителният младеж с рехавата брадица, който се бе смял заедно с Бена в градините на Фонтецармо. Нерешителният младеж, когото се бе заклела да убие. Задъвка устна и плъзна далекогледа по челните редици. Все повече мъже се изсипваха иззад хълма.