— Е? — чу се грубият глас на Андич.
— Какво? А-а. Още се подреждат.
— Риграт прати вест, че започват да атакуват.
— Аха! Значи започват. — Коска пак вдигна далекогледа. Челните редици на пехотата на Фоскар бяха съвсем до реката, други бяха съвсем разпръснати из обсипаната с цветя долина, кафявият Имперски път не се виждаше от вървящите по него още бойци. Чуваше се приглушеното тропане на краката им, виковете на офицерите, думкането на барабаните в топлия въздух, което го накара да започне да си тактува с ръка. — Сериозна демонстрация на военна мощ!
Обърна далекогледа към бавно течащата река и отсрещния склон. Силите на Осприя се разгръщаха на стотина крачки от водата. Стрелците се бяха подредили в дълга линия на по-висок терен.
— Знаеш ли, Андич… Имам чувството, че скоро ще станем свидетели на кръвопролитие. Заповядай на мъжете да застанат зад нас. Да речем, на петдесет крачки под билото.
— Но… тогава ще ни видят. Ще загубим изненадата…
— Майната й на изненадата. Нека да видят битката и тя да ги види. Да усетят вкуса на сражението.
— Но, генерале…
— Изпълнявай заповедта, Андич. Не се мотай.
Андич се обърна намръщено и заговори на един сержант. Коска се протегна с доволна въздишка, изпъна крака, после сложи единия си излъскан ботуш върху другия. Хубави ботуши. Не помнеше колко отдавна не е носил хубави ботуши.
Първата редица от хората на Фоскар навлезе в реката. До колене в студената вода, несъмнено намръщени срещу сериозния противник, който бе заел по-висока позиция. Несъмнено уплашени от очакващия ги порой стрели. Да, пресичането на реката беше незавидна задача. Коска бе доволен, че беше успял да се измъкне от нея.
Вдигна манерката на Морвийр и навлажни леко устни.
Тръпката чу далечните заповеди и след тях избръмчаването на няколкостотин тетиви. Черните стрели заваляха върху талинските войници.
Тръпката се намести на седлото и се почеса внимателно по белега. Линиите на нападателите се разкривяваха, отваряха се дупки, падаха знамена. Редиците забавиха ход, някои мъже заотстъпваха. Други напираха напред, за да излязат по-бързо от водата. Страх и гняв, двете страни на една монета. Никой не обича да се движи в гъст строй по лош терен под тежък обстрел. Да стъпваш върху трупове. И на приятели. Да знаеш ужасяващата истина, че един лек полъх може да е разликата между стрела над рамото ти и стрела в лицето.
Разбира се, Тръпката беше виждал достатъчно битки. Цял живот. Разиграваха се пред очите му или ги чуваше в далечината, докато чакаше сигнала, за да свърши своята работа. Беше пресмятал шансовете си, беше крил страха си от тези, които бе водил, и от тези, които бе следвал. Помнеше Черен кладенец и как тичаше през мъглата със свито сърце и се стряскаше от сенките. Кумнур, където бе надал боен вик, заедно с още пет хиляди, докато тичаха надолу по дългия склон. Дънбрек, където следваше Руд Три дървета в щурм срещу Страховития и почти бе дал живота си, за да удържи строя. Битката на Височините и как шанка се изливаха в долината. Как се биеше гръб в гръб с Кървавия Девет в последното меле. Остри спомени, на които можеше да се пореже. Помнеше миризмите, звуците, отчаяната надежда и трескавия гняв.
Талинските сили вече започваха да излизат от водата, а Тръпката изпитваше само любопитство.
Нямаше връзки с нито едната страна. Не тъжеше за мъртвите. Не се боеше за себе си. Докато гледаше как мъжете падат под обстрела, се оригна. Киселината в гърлото му го притесни повече, отколкото ако реката вземеше да придойде и да отнесе всичките тия копелета право в океана. Ако удавеше шибания свят. Не му пукаше за изхода. Това не беше негова война.
Което го караше да се чуди защо е готов да се бие, още повече на губещата страна.
Окото му пробяга от битката към Монца. Тя тупна Рогонт по рамото и Тръпката усети как лицето му пламва, сякаш го бяха зашлевили. Всеки път като говореха, нещо го пробождаше. Вятърът отмести за момент черната й коса и той видя обичайното й мръщене. Не знаеше дали я обича и иска, или просто мрази това, че тя не го желае. Тя беше белегът, който не можеше да спре да чеше, разранената устна, която постоянно дъвчеше, провисналият конец, който не спираше да дърпа, макар да знаеше, че ще си разшие ризата.
Предните редици на Талинс имаха по-лоши проблеми. Опитваха се да излязат на брега, но строят им беше разкъсан от обстрела. Монца извика нещо на Рогонт и той се обърна към един от хората си. Тръпката чу виковете по склона. Заповед за атака. Осприанската пехота наведе вълна от блестящи копия и тръгна. Отначало бавно, после по-бързо, почти тичешком, откъсваха се от продължаващите да стрелят стрелци, надолу по склона, към искрящата вода и талинсците, които опитваха да установят някакъв строй на брега.
Читать дальше