Джо Абъркромби - Отмъщението на Монца

Лицата на петимата убити и на двамата, които още не бе успяла да убие. Притеснителният Фоскар, все още младеж. И Орсо, разбира се. Великият херцог Орсо, който уж я обичаше като дъщеря.

„Монца, Монца, какво щях да правя без теб…“

Отметна завивките и спусна потни крака на пода. Нахлузи панталоните си и потръпна, въпреки че беше топло. Главата й кънтеше от започващия махмурлук.

— Какво правиш? — долетя хрипливият глас на Тръпката.

— Трябва да пуша. — Пръстите й трепереха толкова силно, че почти не можеше да запали лампата.

— Може би трябва да пушиш по-малко, не мислиш ли?

— Помислих. — Монца се засуети с торбичката хъск, мръщеше се на осакатените си пръсти. — И реших, че не е така.

— Сега е посред нощ.

— Заспивай тогава.

— Много вреден навик. — Тръпката се надигна, седна на ръба на леглото и извъртя към нея страната със здравото си око.

— Прав си. Ще взема да избивам зъбите на слугите вместо да пуша. — Взе ножа си и започна да дребни хъск в лулата. — Мога да ти кажа, не Рогонт не беше особено впечатлен.

— Доскоро и ти не се впечатляваше много от него. Май чувствата ти към хората се променят като вятъра, а?

Главата я цепеше. Нямаше желание да говори, още по-малко да се карат. Но в подобни моменти хората се хапят най-жестоко.

— Какво те тормози? — извика тя, макар вече да знаеше и да не искаше да го чува.

— Какво мислиш?

— Ами кажи. Аз си имам мои проблеми.

— Това, че ме заряза!

— Зарязала съм те?!

— Тази вечер! Долу при отрепките, докато ти се кипреше със Закъсняващия херцог!

— Да не мислиш, че аз съм подреждала шибаните маси? — озъби се Монца. — Той ме накара да седя там, за да изглежда по-престижно.

Настъпи пауза. Тръпката сви рамене и обърна глава настрани от нея.

— Е, аз определено не мога да помогна в изглеждането добре.

Тя потръпна раздразнено.

— Рогонт може да ми помогне. Това е всичко. Фоскар е някъде навън, с армията на Орсо. Фоскар е… — Фоскар трябваше да умре, на каквато и да е цена.

— Отмъщение, а?

— Те убиха брат ми. Няма нужда да ти го обяснявам. Знаеш как се чувствам.

— Не. Не знам.

Монца се намръщи.

— Ами твоят брат? Нали каза, че Кървавия Девет го е убил? Мислех…

— Мразех шибания си брат. Хората го наричаха преродения Скарлинг, но си беше гадно копеле. Показваше ми как да се катеря, да ловя риба, гъдкаше ме по гушката и се смееше, когато баща ни бе наоколо. Когато го нямаше, ме риташе, докато не можех да дишам. Казваше, че съм убил майка ни. Само защото съм се родил. — Гласът му беше кух, без капчица гняв. — Когато чух, че е мъртъв, исках да се засмея, но плаках, защото така правеха всички. Заклех се да отмъстя на убиеца му, защото трябва да се спазва определено поведение, нали? Не исках да се излагам. Когато разбрах, че Кървавия Девет му е отрязал главата, не знаех дали да го мразя за това, или задето ми е откраднал шанса да го направя сам. Дали да не го целуна за услугата, както се целува… брат…

За момент беше готова да се надигне, да отиде до него и да сложи ръка на рамото му. След това окото му се обърна към нея, тясно и студено.

— Но ти ги знаеш по-добре тия неща. Целуването на братя.

Кръвта забуча внезапно в ушите й, по-зле от всякога.

— Какви бяха отношенията с брат ми си е моя шибана работа! — Осъзна, че размахва ножа, и го хвърли на масата. — Не се обяснявам на никого. И няма да почна да го правя с наемници!

— Само това ли съм за теб?

— Какво друго?

— След всичко, което направих за теб? Всичко, което загубих?

Тя се присви, ръцете й затрепериха по-зле от всякога.

— Малко ли ти се плаща?

— Плаща? — Той посочи лицето си. — Колко струва окото ми, зла кучко?

Тя изръмжа приглушено, скочи от стола, грабна лампата, обърна му гръб и тръгна към вратата на балкона.

— Къде отиваш? — Гласът му внезапно загуби острота, сякаш бе осъзнал, че е прекалил.

— Махам се от самосъжалението ти, гадино, преди да повърна. — Отвори вратата и излезе в студения въздух.

— Монца… — Тръпката се беше присвил на леглото с най-тъжното изражение на лицето. Поне на тази половина, която още имаше. Съкрушен. Безнадежден. Отчаян. Фалшивото му око гледаше настрани. Сякаш щеше да зареве, да рухне и да моли за прошка.

Монца тръшна вратата. Така поне имаше оправдание. Предпочиташе минаващата вина, че му е обърнала гръб, от постоянната, ако го гледа в лицето. Определено си беше за предпочитане.

Гледката от балкона сигурно бе сред най-впечатляващите на света. Осприя се простираше отдолу, откачен лабиринт от медни покриви, всяко ниво на града със собствена отбранителна стена с бойници и кули. Високи сгради от стар бял камък, с тесни прозорчета, натикани край стръмни улички и множество стълбища, тъмни и мрачни, като каньони на планински потоци. Тук-там по прозорците светеха ранни светлини, а по стените се мяркаха факлите на стражите. Долината на Сулва беше потънала в сянката на планината, проблясването на реката се виждаше едва-едва. На хребета на най-високия хълм от другата страна, на фона на кадифеното небе примигваха точиците от огньовете на Хилядата меча.