Джо Абъркромби - Отмъщението на Монца

Молеше се пълното, срамно и оглупяващо опиянение да я залее и да заличи целия този ужас.

Плъзна очи по най-богатите и абсолютно безполезни граждани на Осприя. Като се загледаше, виждаше, че в пиршеството има нотка на истерия. Твърде много пиене. Твърде бърз говор. Твърде висок смях. Нищо не сваляше задръжките по-добре от надвисналата гибел. Едно от удовлетворенията при предстоящото поражение на Рогонт бе, че повечето от тези глупаци също щяха да загубят всичко.

— Сигурен ли си, че трябва да съм тук? — изръмжа тя.

— Все някой трябва да бъде тук. — Рогонт погледна към невръстната графиня Котарда от Афоя без голям ентусиазъм. — Явно благородната Лига на Осемте се е превърнала в Лига от Двама. — Наведе се по-близо. — Ако трябва да съм честен, и аз се чудя дали още има възможност да се измъкна. Тъжната истина е, че вече нямам прочути гости.

— Значи аз съм тук, за да заздравя разклатения ти престиж, така ли?

— Точно. Но поне си прекрасно чаровна. Освен това разклащането ми е долен слух, уверявам те. — Монца нямаше сила да се разгневи, още по-малко да се развесели, и се задоволи с изсумтяване. — Хапни нещо. — Той махна с вилицата си към недокоснатата й чиния. — Изглеждаш отслабнала.

— Лошо ми е. — Освен това дясната ръка я болеше така, че не можеше да държи нож. — Непрекъснато ми е лошо.

— Нещо от храната ли? — Рогонт лапна парче месо с насладата на човек, който едва ли ще доживее края на седмицата. — Или от нещо, което си направила?

— Може би е от компанията.

— Не бих се изненадал. Леля ми Сефелин винаги се отвращаваше от мен. Лесно й прилошаваше. Малко ми напомняш на нея. Остър ум, страхотни таланти, желязна воля и много по-слаб стомах, отколкото би очаквал човек.

— Съжалявам, че те разочаровам. — Мъртвите знаеха, че разочароваше и себе си достатъчно често.

— Мен? О, точно обратното. Никой не е направен от кремък, нали?

Уви. Монца изпи виното и се намръщи на чашата. Допреди година изпитваше към Рогонт само презрение. Помнеше как с Бена и Верния се смееха какъв страхливец е и колко ненадежден съюзник. Сега Бена беше мъртъв, а тя бе убила Верния и бе избягала при Рогонт, като непрокопсано дете при богат чичо. В този случай — чичо, който не можеше да се защити сам. Но бе доста по-добра компания от алтернативата. Очите й колебливо се насочиха към дългата маса отдясно, където седеше Тръпката. Сам.

Тъжната истина бе, че й беше лошо от него. Костваше й усилия да стои до него, камо ли да го докосва. Не беше само грозотата на осакатеното му лице. Беше виждала и причинявала достатъчно, за да може поне да се преструва, че не й пука. По-скоро беше мълчанието му, докато преди не можеше да го накара да млъкне. Пълно с дългове, които не можеше да плати. Виждаше изгореното око и чуваше шепота му: „Трябваше да си ти“. И знаеше, че трябваше да е тя. Вече не казваше нищо за това как трябва да прави правилното и да бъде добър човек. Може би трябваше да е доволна, че е спечелила спора. Беше се опитвала достатъчно напористо. Но единственото, за което мислеше, бе, че е взела един свестен човек и го е направила зъл. Не само тя бе гнила, ами и разваляше всичко, което докоснеше.

От Тръпката й ставаше лошо и фактът, че бе отвратена, когато трябваше да му е благодарна, само влошаваше нещата.

— Губя време — изсъска тя, по-скоро на чашата си.

Рогонт въздъхна.

— Всички сме така. Просто подминаваме грозните моменти, докато очакваме неизбежната смърт, и се надяваме да е възможно най-малко ужасяваща.

— Трябва да тръгвам. — Тя опита да свие юмрук, но от болката й призля още повече. — Трябва да открия начин… да убия Орсо. — Но беше толкова уморена, че едва имаше сила да го произнесе.

— Отмъщение? Наистина ли?

— Отмъщение.

— Ще съм съкрушен, ако си тръгнеш.

Вече почти не й пукаше какво казва.

— За какво ме искаш, по дяволите?

— Да те искам? — За момент Рогонт спря да се усмихва. — Повече не мога да отлагам, Монцаро. Може би още утре ще има голямо сражение. Което ще реши съдбата на Стирия. Какво може да е по-ценно от съвета на един от най-великите воини?

— Ако видя някой, ще ти го пратя — измърмори тя.

— А и ти имаш много приятели.

— Аз? — Не можеше да се сети за поне един жив.

— Народът на Талинс още те обича. — Той вдигна вежди към тълпата, която още й се мръщеше с трудно прикрита неприязън. — Разбира се, тук не си толкова популярна, но това само доказва правотата ми. Злодеят за едни е герой за други.

— В Талинс мислят, че съм умряла, и не им пука. — И на нея вече не й пукаше.