Джо Абъркромби - Отмъщението на Монца

— Охрана на фланговете — изръмжа Виктус.

— Моралът им е много нисък. Плащате им, но парите не са най-добрата мотивация да си рискуваш живота. — Особено за наемника. — Да ги хвърлите в сериозно меле, срещу отчаян противник, лице в лице… Не казвам, че ще се огънат, но… — Коска се намръщи и се почеса по врата. — Може да се огънат.

— Надявам се, че това не е пример за прословутото ви нежелание за бой — каза презрително Риграт.

— Нежелание… за бой? Питайте който и да е, аз съм истински тигър! — Виктус изсумтя, но Коска не му обърна внимание. — Тук е въпрос на правилен подбор на инструментите. Човек не използва шпага, за да сече дебело дърво. Използва брадва. Освен ако не е пълен задник. — Полковникът отвори уста, но Коска не му даде възможност да говори. — Планът принципно е хубав. Поздравявам ви безрезервно, говоря ви като войник на войник.

Риграт се начумери, зачуден дали му се подиграват, или не, въпреки че беше очевидно.

— Но ще е по-разумно вашите редовни войници, тествани наскоро във Визерин и Пуранти, отдадени на каузата и свикнали да побеждават, бойци с твърд морал, да прекосят реката по долния брод и да се сразят с осприанците, подпомагани от съюзниците от Етрисани, Чезале и така нататък. — Той махна към реката с манерката, доста по-добра показалка от бастунчето, защото с него човек не можеше да се напие. — Хилядата меча ще са много по-полезни за бързите действия. Ще изчакат точния момент! Ще минат по горния брод с кураж и плам и ще изненадат противника отзад!

— Най-доброто място да удариш враг — измърмори Андич, а Виктус се позасмя.

Коска приключи, жестикулирайки с манерката.

— Така вашата корава храброст и нашата огнена страст ще се използват според предназначението си. Ще се пеят песни, ще има слава и ще се твори история. Орсо ще бъде крал… — Той се поклони леко на Фоскар. — И вие, ваше височество, след време.

Фоскар се намръщи към бродовете.

— Да. Да, разбирам. Но нещо…

— Значи се съгласихме! — Коска метна ръка през рамото му и го поведе към шатрата. — Столикус ли е казал, че великите мъже крачат в една посока? Мисля, че е той! Да крачим към вечерята, приятели! — Насочи пръст към тъмнеещите планини и блещукащата Осприя. — Кълна се, толкова съм гладен, че мога да изям цял град!

Топлият смях го изпроводи по пътя до палатката.

Тръпката се мръщеше и пиеше.

Трапезарията на херцог Рогонт определено беше най-голямото помещение, в което се бе напивал. Когато Восула му говореше, че Стирия е пълна с чудеса, си представяше по-скоро такова нещо, а не мизерните кейове на Талинс. Сигурно беше четири пъти по-широка от залата на Бетод в Карлеон и поне три пъти по-висока. Стените бяха от бял мрамор, изпъстрен с блещукащи черно-сини нишки. По тях бяха издялани листа и лози, които се смесваха с растящия истински бръшлян в танцуващите сенки. Топлият вечерен ветрец влизаше през отворените прозорци, по-големи от порта на замък, и разклащаше оранжевите пламъчета на хиляди лампи, които караха всичко наоколо да блести.

Величествено и магическо място, построено от богове за гиганти.

Жалко, че събраните хора нямаха нищо общо. Жени с натруфени тоалети, сресани, гримирани и окичени с бижута, за да изглеждат по-млади, по-слаби или по-богати от действителността. Мъже с ярки жакети с дантела на яките и с малки богато украсени ками на коланите. Поглеждаха го с умерено презрение на напудрените си лица, сякаш беше направен от гнило месо. А когато им обърнеше лявата си страна, израженията им се сменяха със смаян ужас. Това му доставяше три четвърти удоволствие и една четвърт отвращение от себе си.

На всеки пир има едно грозно тъпо гадно копеле, ядосано на целия свят, което пие твърде много и притеснява останалите цялата вечер. Явно тази вечер щеше да е той и Тръпката приемаше, ролята си с желание. Събра плюнка и се изхрачи шумно на блестящия под.

Някакъв мъж на съседната маса, облечен с жълто палто с дълги поли, направи гримаса с нацупените си устни. Тръпката заби дългия си нож в полираната маса и се наведе към него.

— Нещо ще ми кажеш ли бе, опикано палто? — Мъжът пребледня и бързо се обърна към сътрапезниците си, без да промълви и дума. — Страхливи копелета — изръмжа Тръпката в изпразващия се бокал с вино, така че да го чуят през три маси. — Няма и един куражлия в цялата тая шибана сган!

Замисли се какво ли щеше да каже Кучето за тези контета. Или Руд Три дървета. Или Черния Дау. Подсмихна се мрачно, но смехът му остана някак си задушѐн. Ако имаше шега, то тя бе за негова сметка. Все пак той беше дошъл при тях и разчиташе на милостта им, без нито един приятел до себе си. Поне така изглеждаше.